По-долу ще намериш указанията как да стигнеш до центъра. Ще те чакам на 18-и сутринта. Всеки час между десет и дванайсет е удобен. И още нещо: щом веднъж се включиш в проекта, ще установиш, че е трудно да телефонираш оттук, така че, моля те, гледай да си разчистиш палубите, преди да пристигнеш. Чакам с нетърпение 18-и!
Поздрави,
Лоугън хвърли поглед на часовника си. Показваше единайсет и половина. Той повъртя разпечатката в ръце. „Щом веднъж се включиш в проекта, ще установиш, че е трудно да телефонираш оттук.“ Какво значеше това? Може би антените за мобилните телефони никога не са успели да прекрачат отвъд живописния Пивенси Пойнт? Той взе моряшката си мешка от пътническата седалка, пъхна имейла в нея и слезе от колата.
Рецепцията, разположена в една от приличащите на спално сгради, беше сдържано пространство; напомни на Лоугън приемната в болница или клиника: пет-шест свободни стола, маси със списания и вестници, по бежовите стени пръски от анонимни на вид маслени картини и едно-единствено бюро, зад което седеше жена на трийсет и няколко години. Буквите ЦИО бяха монтирани на стената зад нея и отново нямаше никакви пояснения за значението на абревиатурата.
Лоугън каза на жената името си, а тя от своя страна го изгледа с любопитство и смущение. Той се настани на един от свободните столове, подготвен за продължително чакане. Почти в същия миг обаче, докато вдигаше „Харвард Медикъл Ривю“, една врата от другата страна на рецепцията се отвори и от нея се появи Итън Ръш.
— Джереми — поздрави Ръш, усмихвайки се широко, и му протегна ръка. — Благодаря ти, че дойде.
— Итън — отговори Лоугън. — Радвам се да те видя отново.
Не беше виждал Ръш след времето им в „Джон Хопкинс“ преди двайсет години, когато той си пишеше дисертацията, а Ръш следваше в медицинското училище. Мъжът, който стоеше пред него обаче, се беше запазил забележително младолик. Единствено ситната мрежа от бръчици в ъглите на очите свидетелстваше за отминалите години. От простото действие на ръкостискането Лоугън доби две много ясни впечатления от Ръш: разтърсващо, променило живота му събитие и непоколебима, почти натрапчива преданост на някаква кауза.
Доктор Ръш огледа рецепцията.
— Донесе ли си багажа?
— В багажника на колата е.
— Дай ми ключовете. Ще се погрижа някой да го донесе.
— „Лотус Ейлан С4“.
Ръш подсвирна.
— Купето? От коя година?
— Хиляда деветстотин шейсет и осма.
— Много хубаво. Ще се погрижа да я пипат с бели ръкавици.
Лоугън бръкна в джоба си и подаде ключовете на Ръш, който ги предаде на жената на рецепцията с няколко прошепнати нареждания. След това докторът се обърна и покани госта си да го последва през отворената врата.
След като се качиха с асансьора до последния етаж, Ръш го поведе надолу по коридор, където се усещаше слаб мирис на почистващи препарати и химикали. Приликата с болница се усилваше. Болница без пациенти; малцината, които срещнаха, бяха облечени цивилно, в движение и очевидно здрави. Лоугън любопитно надничаше през отворените врати, край които минаваха. Видя празни конферентни зали, голяма, също празна лекционна зала с места за поне сто души, лаборатории, които се пръскаха от оборудване, и нещо, което приличаше на справочна библиотека, пълна с подвързани научни списания и специализирани терминали. И нещо странно — забеляза няколко очевидно еднакви стаи. Във всяка имаше едно-едничко тясно легло с десетки, ако не стотици кабели, които водеха до близки апарати за наблюдение. Други врати бяха затворени, а малките им прозорчета бяха покрити със спуснати щори. В коридора се разминаха с група мъже и жени в бели лабораторни престилки. Те хвърлиха поглед на Лоугън и кимнаха на Ръш.
Ръш спря пред врата с табелка „директор“, отвори я и покани Лоугън в приемна с две секретарки и изобилие от кантонерки, а после в частния си кабинет отзад. Той беше обзаведен с вкус и минималистично, за разлика от претъпканата приемна. На три от стените висяха пестеливи модернистични картини в хладни сиви и сини тонове, а четвъртата изглеждаше като изцяло от стъкло, сега скрито зад щори.
В центъра на помещението имаше маса от тиково дърво, полирана до блясък, а от двете ѝ страни стояха две кожени кресла. Ръш седна на едното и покани с жест госта си на другото.