В момента обаче фигурата не се интересуваше от теоретични въпроси. Интересуваше се от бинтовете на мумията и какво съдържаха те.
Плащаницата беше свалена от тялото и сега се виждаха ленените бинтове, които лъщяха от древните мазила. Фигурата бръкна в джоба на престилката и извади няколко пликчета за улики и голям скалпел. С бързи движения сряза бинта, който крепеше папирусовия свитък с неговите заклинания за безопасно преминаване през подземния свят в ръцете на фараона, и го остави настрана. След това отряза от златната огърлица черния скарабей с гравираните по него магически заклинания, който лежеше на гърдите на мумията — сложен върху мястото на сърцето, и пъхна огърлицата и скарабея в един от пликовете за доказателства. После започна да сваля отделните ленени бинтове, увити около пръстите на мумията. Докато го правеше, на бял свят започнаха да излизат още артефакти: златни пръстени, скъпоценни камъни и мъниста — всички проблясваха мътно на слабата светлина.
Фигурата се изсмя весело под нос при вида на тези находки и бързо ги прибра в плика.
Сетне се премести към главата на мумията и заработи още по-бързо — освободи външния бинт от лепливите му спойки и започна да го развива. Появиха се още предмети: огърлица със сокол, изработена от злато, и друга — от порцелан. Те, както и всичко останало, скрито в бинтовете на мумията, имаха за цел магически да защитят фараона и да му помогнат бързо да премине от този свят в следващия. Като ги измъкваше грубо от бинтовете, фигурата ги напъха в плика за доказателства. След всички тези години още бяха дебело наплескани с мазила — изглеждаха различни от онези, които защитаваха външните бинтове на мумията. Без съмнение някакъв примитивен консервант, на който му липсваше изтънчената обработка на по-късните династии.
Фигурата продължи да развива бинтовете по главата. Показаха се още предмети: бръмбар от смола и красива диадема, инкрустирана със скъпоценни камъни. И двете потънаха в плика за доказателства.
Първият найлонов плик се напълни, фигурата го запечата и го пъхна в джоба на престилката. Времето беше от голяма важност. Крадецът не смееше да се бави прекалено. Вече беше обрал десетина предмета изпод бинтовете на мумията. Още десетина и щеше да си тръгне.
Насочи се отново към гърдите на мумията. На плащаницата още се виждаше избледняла рисунка на Озирис. Като се имаше предвид това напълно анахронично откритие, дали не беше възможно под бинтовете да се крият жезълът и млатилото? Ако беше така, това наистина щеше да бъде царско откритие.
Крадецът взе отново скалпела. Пръстите му лепнеха от мазилата. С тежки и бавни движения — в тях вече нямаше никаква почит към отдавна умрелия фараон, той заби скалпела дълбоко и сряза бинтовете, които покриваха гърдите. Вонята на смърт се усили. Изпод срязаните слоеве заблещука злато. Фигурата различи кама, златна верижка и няколко богато украсени защитни амулета. А какво беше това — почти не се виждаше от долните останки от бинтове? Беше ли възможно, имаше ли дори най-малка вероятност да бъде голямата златна птица Ба, чиито крила бяха инкрустирани с безброй скъпоценни камъни?
Сега фигурата работеше трескаво, бръкна между бинтовете, заопипва, започна да вади амулетите един по един и да ги пуска във втория плик за улики. Те също бяха дебело намацани със слой примитивно мазило с цвета на пръст — отвратително, но по-късно щеше да има достатъчно време да се почисти.
Фигурата изтри ръце една в друга, после ги избърса още веднъж в пешовете на престилката. След това взе отново скалпела, наведе се над мумията и се приготви да среже последните бинтове.
Но я чакай малко… Нещо не бе наред. Какво беше това странно усещане за пареща жега, която се надигаше изотвътре? Каква беше тази ужасна миризма — на сяра или нещо още по-ужасно, която се засилваше и засилваше, докато не изпълни цялото помещение?
Фигурата отстъпи тревожно назад. Но докато го правеше, усещането за горещина прерасна в усещане за пламък и виещ се дим! Фигурата отвори уста, за да ахне, но издаде нарастващ по височина и сила вой, подтикван от бързо разпростиращата се непоносима болка, която стягаше с менгеме нейното тяло.
45.
Този път, когато Джереми Лоугън се спусна до платформата на въздушния шлюз в долния край на Пъпната връв, тя беше толкова претъпкана, че нямаше къде да застане. Преброи десет души, между които Тина Ромеро, Итън Ръш, Стоун, Валентино — за разнообразие този път лично — двамина от археолозите на Марч, двама общи работници и двама души от охраната. Лоугън кимна на насъбралите се. Неколцина от тях — Стоун, археолозите и Ръш, изглеждаха доста бледи и измъчени. Настроението беше сериозно, напрегнато, почти напълно отсъстваше онази аура на очакване, която беше усетил при първото спускане в гробницата.