— Смяташ ли, че може да е реакция на стреса при това последно преминаване? Някакъв вид истерична кататония?
— Много се съмнявам. Тя никога преди не е показвала признаци за нещо подобно.
Лоугън се огледа и сниши глас.
— Предполагам, че ти си удостоверил… смъртта на Марч, нали?
Мрачният поглед на Ръш стана още по-мрачен.
— Божичко, какво нещо.
Стоун беше отишъл напред до златната стена в задната част на второто помещение. Тя приличаше на останалите три, като се изключат големите печати, разположени на перваза и по края на изкования в златото релеф. Когато Лоугън се приближи, успя да различи изображението: огромно злобно лице, което — много смущаващо — за разлика от обичайните профили в египетското изкуство, гледаше право в тях: наполовина чакал, наполовина човек.
Останалата част от стената, както забеляза Лоугън, след като се вгледа по-внимателно, беше покрита с бледи йероглифи, красиво изсечени в скъпоценния метал.
— Тина? — тихо повика Стоун. — Можеш ли да разчетеш посланието на тези йероглифи?
Ромеро се приближи.
— Това е краят на проклятието, повторен няколко пъти. „Но ако някой в своето безразсъдство премине през Третата порта, тогава черният бог на най-дълбоката яма ще го грабне, а крайниците му ще бъдат запратени в най-далечните ъгли на земята. И аз, Нармер Безсмъртния, ще измъчвам него и неговите ден и нощ, будни и заспали, докато лудостта и смъртта се превърнат в техен вечен храм.“
Сред малката група хора се възцари мълчание.
— А това изображение? — попита Стоун. — Това лицето на някой бог ли е?
— Никога не съм виждала нещо подобно — отговори Ромеро.
— Какво ще кажеш за печатите?
— Царски печати. Подобни на другите, които видяхме, само че много по-големи и по-богато украсени. Серехи с отгласи от проклятието, вплетени в примитивните символи на фараоновото име.
„Контролни печати“, помисли си Лоугън.
— Изображението на това помещение, получено от проникващия в земята радар беше ненормално — обяви Стоун. — Според уредите вътре сякаш няма нищо, а това не може да е вярно. — Той остана за миг вперил поглед в стената и унесен в мисли. Скоро се съвзе обаче. — Итън, започвай — каза, обръщайки се към доктор Ръш.
Групата чакаше в мълчание, докато лекарят пробиваше дупка в златото и в стената под него, за да вземе проби. Гледаше го как вкарва уредите, как провери въздуха зад стената и го обяви за безопасен. След това Стоун лично се приближи към печатите. Ромеро стоеше до него с кутия за улики, докато той внимателно срязваше горния некрополен печат и след това долния, по-натруфен царски печат. Докато внимателно ги откъртваше от златното покритие, се чу силно щракване, последвано от звук, наподобяващ стенание, смесено със стържене, и за изненада на Лоугън цялата стена се наклони навътре около шейсет сантиметра, като врата на панти. Групата отстъпи назад като един, зяпвайки едновременно от удивление. Тъй като нищо не последва накланянето на стената, Стоун отново се приближи — вече много по-предпазливо — и светна с фенерчето в мрака зад нея.
След малко се обърна към общите работници.
— Укрепете входа — нареди им той. — След това ще влезем.
46.
Отново Стоун влезе пръв в помещението, без да изчака работниците да изпробват безопасността на входа. Движенията му бяха бързи, дори резки, сякаш скорошните неприятности и неспиращият часовник му бяха вдъхнали излишна припряност. Той се промъкна приведен покрай работниците, промуши се през тесния отвор и се озова зад камъните на Третата порта. Известно време цареше тишина и единственият признак, че имаше някого в третото помещение, беше шаренето на лъча на фенерчето на Стоун, който пронизваше мрака тук и там. После Лоугън го чу как се изкашля, за да прочисти гласа си.
— Тина? Итън? Доктор Лоугън? Валентино? — провикна се той със странен глас. — Моля, елате тук.
Лоугън последва останалите през отвора в стената и влезе в последното помещение. В първия момент си помисли, че фенерчето му нещо не работи, защото не осветяваше нищо. Но после осъзна, че цялото помещение беше облицовано вероятно с оникс — стените, таванът, подът бяха черни и не отразяваха светлината. Камъкът сякаш засмукваше лъча на фенерчетата им, изтегляше светлината и правеше малкото помещение толкова сумрачно, че съдържащото се в него едва се различаваше.
— Божичко — възкликна Тина, — колко е зловещо!
— Това твоето професионално мнение ли е? — попита я Стоун.