Почувства, че някой го побутва по лакътя. Беше Ръш. Лоугън се обърна и влезе в музея.
Старата постройка беше претъпкана дори в този ранен час, за щастие потната тълпа още не беше успяла да загрее каменните галерии. След яростната слънчева светлина вътрешността на музея изглеждаше необичайно тъмна. Те си пробиха път в приземния етаж покрай безброй статуи и каменни плочки. Въпреки табелите, забраняващи използването на фотоапарати и пипането на артефактите, Лоугън забеляза, че дори сега много от експонатите бяха все още на открито, достъпни за въздуха, вместо херметически затворени, и по тях мигаха следи от много ръце. След като отминаха последните коридори, поеха по широка стълба към първия етаж. Тук се точеха ред след ред саркофази, положени върху каменни плинтове, досущ пазачи на призрачния свят. Покрай стените бяха разположени шкафове със стъклени витрини, в които се съхраняваха погребални предмети от злато и фаянс. Шкафовете бяха затворени с прости печати от олово и тел.
— Имаш ли нещо против да погледна погребалните предмети на Рамзес III? — попита Лоугън, сочейки портала. — Смятам, че сбирката е надолу по този коридор. Наскоро прочетох в едно списание за алабастрова канопи3 ваза, която можела да се използва за призоваване на…
Ръш се усмихна извинително, посочи часовника си и просто подкани Лоугън да побърза.
Те поеха към друго стълбище — то беше по-тясно, парапетът без колонки, и се качиха на следващия етаж. Тук беше много по-тихо, защото коридорите бяха посветени на по̀ научни колекции: стели с надписи; късове папирус, избледнели и разлагащи се. Осветлението беше мъждиво, каменните стени — мръсни. Ръш спря веднъж, за да погледне в малко листче хартия, което извади от джоба си, на което с молив беше очертан планът на етажа.
Лоугън любопитно надничаше в наполовина отворени врати. Видя купища папируси, подредени на лавици, издигащи се от пода до тавана, като бутилки вино в изба на сомелиер. В едно помещение бяха изложени маски на древните египетски богове: Сет, Озирис, Тот. Огромното количество артефакти и безценни съкровища, тежестта на толкова много древност наоколо действаше едва ли не потискащо.
Завиха зад един ъгъл и Ръш спря пред затворена дървена врата. Красеше я надпис със златни, почти избелели букви: „Архиви III: Танис — Сехел — Фаюм“4. Той хвърли поглед назад към Лоугън, след това над рамото му огледа празния коридор. После отвори вратата и покани Лоугън да влезе.
Помещението беше дори по-тъмно от коридора. Редица прозорци, разположени точно под високия таван, неохотно пускаха снопове слънчеви лъчи, силно филтрирани от трупаната с години мръсотия по стъклата. Друго осветление липсваше. Книжни лавици, натъпкани до пръсване със стари списания, подвързани ръкописи, бележници с прашни кожени подвързии и дебели вързопи с папируси, свързани с изсъхнали кожени върви и очевидно в безпорядък, покриваха и четирите стени.
Когато Ръш затвори вратата след тях, Лоугън пристъпи навътре в помещението. Миришеше силно на восък и гниеща хартия. Това беше точното място, където щеше да се почувства като у дома си: клирингова къща за далечното минало, хранилище на тайни и загадки, на странни хроники, които чакат търпеливо да бъдат върнати към живот. Беше прекарал достатъчно време в подобни помещения. Опитът му обаче беше главно със средновековни манастири и крипти на катедрали, и затворените сбирки на университетски библиотеки. Артефактите тук, историите и описанията, мъртвите езици, на които повечето от тях бяха написани, бяха много, много по-стари.
В центъра на помещението стоеше библиотечна маса, дълга и тясна, заобиколена от шест стола. Помещението беше толкова тъмно и тихо, та Лоугън беше решил, че са сами. Но сега, когато очите му привикнаха към сумрака, забеляза мъж в одежди на арабин, който седеше на масата с гръб към тях, наведен над древен ръкопис. Не беше помръднал при тяхното влизане, сега също не помръдна. Изглеждаше напълно погълнат от четенето.