— Празна е — обяви тя. След това я вдигна до носа си и я подуши. — Странно, мирише на нещо кисело като… като оцет.
Стоун отиде при нея, взе урната и също подуши.
— Права си — каза и ѝ я подаде обратно.
— Ивици от мед, железни остриета, златни нишки — изброи Лоугън. — Какво може да значи това?
— Не знам — вдигна рамене Стоун. — Но ето това ще отговори на всички твои въпроси, дори и на незададените. — И той посочи ковчега с цвят на оникс, който стоеше в средата на помещението. — Той ще сложи венеца на нашите кариери и ще ме впише в учебниците по история като най-големия археолог на всички времена.
— Мислиш… — заекна Ръш, — мислиш, че египетските корони са там вътре?
— Знам, че са там. Това е единственият възможен отговор. И последната тайна в последното помещение на Нармеровата гробница. — Стоун махна на Валентино. — Франк, прати хората си да ми помогнат с капака.
Бавно, сякаш обзети от една и съща мисъл, всички се събраха около абаносовия саркофаг.
47.
Аманда Ричардс влезе в лабораторията по съдебномедицинска археология и с едно щракване на ключа светна луминесцентните тръби на тавана. Тя остана за малко на прага, попивайки общата картина — рафтовете с инструменти, грижливо изтърканите лабораторни плотове и работни маси. След това пристъпи към масата в ъгъла. Помещението миришеше слабо на формалдехид и други химически консерванти и по-смразяващо — на сяра. Тя седна на масата и отвори папката, която носеше под мишница. Няколко минути разглежда листовете вътре: доклади от рентгеновия оглед, от компютърната томография, радиографиите и кратък обобщен анализ на Кристина Ромеро, всички документи се отнасяха за един и същи обект — мумията на фараон Нармер.
След като затвори папката, Ричардс остана няколко минути неподвижна на стола си, след това стана и започна да подбира инструментите, от които щеше да има нужда: скалпели, висококачествени ленени конци, форцепси, тефлонови игли, подноси от фибростъкло, парчета древни ленени бинтове, взети от мумифицирани останки, които бяха прекалено разложени или повредени, за да бъдат подложени на съдебномедицинска експертиза. След като събра нужните инструменти, тя отиде при шкафа за трупове, вграден в съседната стена, хвана дръжката и внимателно издърпа мумията на фараон Нармер.
Шкафът за трупове беше подобен на онзи в складовото помещение, където беше убит Фенуик Марч при опита му да ограби мумията. Имаше една-единствена разлика: тукашният шкаф беше оборудван с уредба за инертен газ, в случая — азот. След като Марч беше осквернил мумията толкова грубо, срязвайки бинтовете и нарушавайки нейния микроклимат, бяха положени всички възможни усилия да се спре гниенето и по-нататъшното разлагане.
Всъщност това беше причината Ричардс да е тук — да поправи колкото може повредите, които Марч беше нанесъл, и да подготви мумията за транспортиране, за да може да бъде внимателно реставрирана в лабораторния център на Портър Стоун в лондонските покрайнини.
Патоложката свали стабилизиращите подпори на носилката и ги застопори в специалните ключалки на пода. След това си сложи латексовите ръкавици и се зае с визуалния оглед на мумията. По-рано през деня техниците бяха премахнали двете вещества в бинтовете, задействали древния капан, чрез обработка в камера с отрицателно налягане. Въпреки това Ричардс работеше с голяма предпазливост.
Тя огледа мумията, отбеляза повредите по бинтованите ръце, главата и най-вече гърдите. Все още не можеше да повярва, че Фенуик Марч, един от най-видните археолози на света, е могъл да направи нещо подобно. Не само да ограби мумия, но и да я съсипе по такъв непрофесионален начин. Колко силно е било смъртоносното привличане на древното съкровище! Цял живот Марч беше изучавал и обработвал ценни находки. Може би последната — фараон Нармер — се бе оказала твърде изкусителна за него. Може би тя се бе оказала последната капка, преляла чашата на неговата въздържаност. Дори да беше малко безчувствено, тя все пак беше доволна, че Марч вече не можеше да пречи. Той винаги се бе проявявал като тираничен в археологическите лаборатории, бъркаше се и в най-дребните неща, настояваше да бъдат направени по неговия начин, вилнееше, заплашваше и се оплакваше. Аманда Ричардс беше работила веднъж с него, но на тази експедиция той се държеше много по-лошо. Може би тази му настройка го беше подтикнала да обере мумията. Тя вдигна рамене. Знаеше само, че ако някой друг бе обрал мумията на Нармер, а Марч беше останал жив, сега щеше да наднича над нейното рамо с навъсено лице, да следи всяко нейно движение и да ѝ надува главата, че върши всичко погрешно.