Групичката отново го заобиколи безмълвно. Лоугън гледаше двата закръглени предмета, осветени от лъчите на фенерчетата. Представи си двете корони на Египет: бялата конична корона на Горен Египет и червената на Долен Египет — островърха и агресивна. От какво ли са направени? Боядисано злато? Някаква непозната и неочаквана смес? Каква магия притежаваха? Изпита почти непреодолимо желание да види какво има в тези златотъкани торби. Два вързопа. Вече не можеше да има съмнение — това беше двойната корона на първия фараон на цял Египет. Какво друго можеше Нармер да пази толкова ревниво, толкова загрижено и с толкова големи разходи, не само за него, но и за неговите наследници?
Стоун сякаш изпитваше същото нетърпение. Той взе една от торбите, развърза края ѝ и след като огледа набързо наобиколилите го, бръкна и внимателно извади съдържащото се в нея.
Онова, което се показа, не беше корона, а нещо много различно: объл инструмент, изработен вероятно от мрамор, от чиито краища висяха дълги златни нишки.
Чу се изненадано шушукане.
Стоун се намръщи. Известно време гледа втренчено и неразбиращо предмета, накрая го остави върху празната му златна торба. След това бръкна във втората, този път много по-бързо.
Онова, което извади от нея, беше още по-странно: конструкция от червен емайл, завършваща на върха с железен прът, който от своя страна беше заобиколен от накъдрен меден лист. Удивен, Лоугън се наведе, за да го огледа по-отблизо.
Желязната пръчка, която излизаше от конструкцията от емайл, беше затапена със запушалка от нещо, което приличаше на битум. Находките приличаха точно на предметите, изобразени на фреската в първото помещение.
Не бяха корони. Не можеха да бъдат наречени по никакъв друг начин, освен приспособления.
Стоун гледаше с празен поглед червения предмет в дясната си ръка. След това взе с лявата белия мраморен предмет. Докато групата го зяпаше безмълвно, той огледа събралите се един по един.
— Какво, по дяволите, е това? — изграчи той.
49.
В най-крайната стая в малкия медицински център на Станцията Дженифър Ръш се мяташе неспокойно в леглото, където беше пренесена за наблюдение. Стаята беше слабо осветена, а сестрата, която трябваше да дежури край нея, се беше измъкнала навън — жизнените показатели на Дженифър бяха спаднали до нормален парадоксален сън, а сестрата не искаше да пропусне часа си при фризьора. Всичко беше спокойно, ако се изключи неравномерното просветване и пиукане на медицинските апарати.
Дженифър се размърда отново. Пое си дълбоко и с потръпване дъх. Известно време остана притихнала. В този миг — за първи път след повече от трийсет часа — очите ѝ с потрепване се отвориха. Тя се вторачи в тавана, погледът ѝ беше празен и унесен. След известно време с усилие се опита да се изправи.
— Итън? — повика тя с прегракнал глас.
В сумрака, с гората от уреди с техните малки проблясващи светлинки и монитори, стаята изглеждаше странно, почти екзотично: мозайка от червено, жълто и зелено, сякаш боговете бяха плъзнали наниз от скъпоценни камъни по нощното небе, пребоядисвайки обикновено белите звезди в ярки цветове. Дженифър премигна, след това още веднъж, защото не разбираше какво става. След това погледът ѝ падна върху нещо познато — древния сребърен амулет, провесен на един от близките монитори.
Дженифър се смръщи.
На амулета имаше грубо изображение на една от най-известните сцени в египетската митология: Изида, събрала късовете на заклания Озирис, съживява тялото му чрез магическо заклинание и го превръща в бог на подземния свят.
Амулетът проблясваше от време на време на бледата светлина от апаратите. Докато го гледаше вторачено, тялото ѝ се сковаваше все повече. Дишането ѝ бавно стана плитко и накъсано. Внезапно тя се стовари назад с тиха въздишка, обръщайки очи нагоре.
Минаха десет или петнайсет минути, през което време стаята за наблюдение остана тиха. И тогава Дженифър Ръш отново седна. Тя вдиша леко въздуха, сякаш го проучваше, после вдиша по-дълбоко. Затвори очи и после ги отвори отново. Облиза леко устните си.
След това с едно-единствено движение свали крака от леглото и ги отпусна на студените плочки на пода.
Направи крачка напред, поколеба се, после отново пристъпи. Пулсоксиметърът на пръста ѝ се откачи и падна на пода. Тя вдигна ръце и отмахна множеството кабели по главата и гърдите си като паяжина. След това се огледа. Очите ѝ още бяха замъглени, но вече фокусирани.