Стивън Хартов
Третата ръка на Бога
На Ал Цукерман, моя помощник в тила
Бележка на автора
Изразявам своите благодарности на подполковник (о.з.) Шаул Дори, на Ори Шлоним — специален съветник на министър-председателя, на бригаден генерал Игал Преслер — съветник на министър-председателя по борбата с тероризма, на полковник (о.з.) Ранан Гисин, на старшина Диди Лехман, на Яков „К“, на Фред Пиърс, на доктор Доналд Друин, на детектив Тим Конъли от Полицейското управление на Ню Йорк, на „Артър“, на старши полицейски комисар Бернд Покоевски, на Ерик Сабе от криминалната полиция на Германия, на доктор Давид Т. Шилер, на сержант първи клас Джери Джиндър, на майор Робърт Оулс, на „Мустафа“, на Клер Уоштъл и, разбира се, на истинската Рут.
Тази книга е рецензирана от военния цензор на Министерството на отбраната на Израел.
Смилете се, смилете се над мене, приятели мои — защото ръката Божия се допря до мене.
ПРОЛОГ
Ню Йорк
Краят на ноември 1992 година
Мошико Бен-Чехо знаеше, че му предстои да умре, но отказваше да се предаде на срамното чувство на страха.
Всъщност нямаше някаква видима заплаха. Нямаше причини да се бои и той беше твърдо решен да заключи нарастващата си параноя в онова далечно ъгълче на съзнанието, заделено за фантазиите, предчувствията и слабостите. Ще затръшне вратата на подсъзнанието си върху това парализиращо влечуго, за да не може никой да го види, да подуши или да чуе настойчивото му съскане. Просто няма да му обръща внимание, сякаш изобщо не съществува.
Но то си беше там. Като онзи недоловим мирис на озон във въздуха, когато някъде гърми. Като плясъка на птичи криле в тъмата, когато внимателните стъпки на нещо огромно и могъщо дори не пречупват клонките под себе си.
Тъй като беше преминал през пълния курс на обучение, Мошико разбираше, че това чувство на страх е психологически отговор към някакъв стимул в околността. Мозъкът му прескача собствената си логика и предупреждава тялото за възможната гибел.
Жлезите вече помпаха мускулите му с адреналин и ги подготвяха за действие. Зениците му се разтваряха да поемат повече светлина, слуховите канали се разширяваха, за да погълнат и най-тихите звуци, а обонянието търсеше най-незначителните частици от дъха на хищника във въздуха. И макар кръвта да циркулираше из вените му, те също се свиваха, да не би удар с нож или куршум да предизвика смъртоносен кръвоизлив.
На тялото му бяха нужни само няколко милисекунди да се подготви и сега започна втората фаза. Фазата на решението.
Да се бори или да бяга.
Но тъй като беше служител по сигурността в генералното консулство на Израел, Мошико Бен-Чехо не разполагаше с лукса да избира. Той не можеше да избяга. И въпреки че ужасът го обгръщаше като маларична треска, без каквато и да било видима опасност, той нямаше намерение да се поддава на инстинкта си.
Днес, реши Мошико, няма абсолютно никаква причина да се страхува. Беше ден като всеки друг, късна есенна утрин както стотици други преди нея. Никой не беше нарушил рутината в консулството, по коридорите не бяха звънели аларми, не се беше заформила и никаква дипломатическа криза през дългата седмица, която вече бавно привършваше. Да, работата му го правеше потенциална мишена за стрелба или саботаж, но почти като пилот-изпитател, той също както останалите служители на Държавната служба за сигурност живееше с тази опасност и през повечето време не я забелязваше.
Генералното консулство и Постоянната мисия към Организацията на Обединените нации заемаха пет етажа в незабележим небостъргач на Второ авеню в Манхатън. Приличаше на типична израелска държавна служба, преместена в западна среда. Вътрешните стени от дебел бетон бяха боядисани с латекс, а подовете — покрити с напукани плочи, сякаш купени на разпродажба от изгорял склад. Тежките дървени бюра бяха надраскани, с петна от хиляди мокри чаши и невнимателно загасени цигари, и едва ли можеха да се намерят два еднакви стола.
Изпоцапаните от мръсни пръсти стени, върху които почти нямаше украса с изключение на няколко чернобели снимки на някогашни държавници и работещи на полето кибуцници1, се използваха като таблата за обяви в американските пощи. Навсякъде висяха залепени съобщения от един отдел за друг. От „Личен състав“ съветваха секретарките да не прекаляват с извънредния труд. От „Сигурността“ напомняха на дипломатите, че трябва предварително да записват в дневника маршрутите си. От „Информация“ предупреждаваха всички, че контактите с журналисти трябва да минават само през тях.