Притежателят на оръжието се беше върнал в Израел през лятото на 1986 година, но за Бени онези дни на Рамадана като да бяха вчера. Всеки път, когато докоснеше вдлъбнатия белег от куршум върху корема си, той си спомняше операция „Флейта“ и си позволяваше да въздъхне с облекчение.
Бени погледна РПГ-то. Чудеше се дали върху него още могат да се открият пръстовите отпечатъци на Амар Камил, редом с тези на Ейтан и неговите, останали от редките моменти, когато, останали насаме, двамата го вдигаха и мълчаливо поклащаха глави.
Бени беше с почти петнадесет години по-възрастен от Екщайн, но още от първата им среща, преди много години, те бяха разбрали, че съдбата им е да бъдат партньори. И двамата бяха родени в Германия, и двамата бяха носили прашните униформи на бойни офицери, воюващи анонимно в прослава на АМАН. А приятелите и роднините и на двамата ги смятаха за скучни бюрократи, работещи в някое досадно държавно учреждение.
Те двамата живееха, ако може да съществува такова нещо, в умствена симбиоза, използващи нещо като телепатична връзка, която им позволява да действат като един, а силата им да е като на двама. Беше феномен, какъвто Бени преди това беше открил единствено в Мая, при това след години на щастлив брачен живот. Отношенията му с Екщайн бяха родени от кръвта, разбирателството и опасностите, както и от онова глупаво и необяснимо доверие, което човек може да изпитва към парашута си, ако изобщо се реши да скача с него.
Тези отношения едва не се разпаднаха през един зимен ден в Мюнхен, когато в бързината си да задраскат името на Амар Камил от наказателния списък на Израел те бяха причинили смъртта на примамката, поставена на пътя им. Наказанието на Бен-Цион беше да им забрани да мислят. Но в буквалния смисъл на думата самият Амар Камил ги спаси, като се завърна в родината си и възкреси операция „Флейта“.
И така репутацията им на хора, които не се съобразяват с общоприетите правила, си остана непокътната. Долу в малкото барче на втория етаж още стоеше залепена на стената карикатурата, нарисувана от един от умелите аналитици на Бени. На нея се виждаха главите на Баум и Екщайн, излизащи от едно тяло, чиито мускулести ръце размахваха пистолети, куфарчета а-ла Джеймс Бонд и компютърни разпечатки. Надписът гласеше „Ужасните близнаци“.
За генерал Бен-Цион беше мъчително да гледа славата, която покриваше двамата мъже. Те изпълняваха не повече от една трета от неговите заповеди, възразяваха по втората третина, а на последната изобщо не обръщаха внимание. Не можеше да разруши връзката, която му носеше похвали от Кнесета, но можеше да ги повишава. И така те получаваха по-високи чинове, а повишаването на отговорностите им причиняваше разделение на задачите.
И така, сега Бени беше подполковник и ръководеше оперативния отдел. Екщайн беше майор и командваше свой собствен екип в АМАН. Беше изпратен на дългосрочна мисия в Етиопия, значението на която Баум още не можеше да разбере. Но на подполковника му липсваше дясната ръка, дясната половина от мозъка и той смяташе, че Ейтан също така страда от мъката на подобна ампутация.
Това разделяне, както и падащата зимна нощ, може би беше знак, че е време да си ходи. Никое друго партньорство вече нямаше да е същото, а и Мая заслужаваше да сложи край на дългите й самотни нощи. Не че тя беше изтърпяла протичането им мълчаливо, нищо подобно, но обикновено крещеше на снимката му, докато той е някъде далеч от нея.
Само след няколко кратки седмици Баум ще си отиде. Никой не е незаменим и той винаги се беше въздържал от лукса да си мисли, че ще го помнят дълго.
Но кой ще ръководи „Операции“? Кой ще води екипите на „Куинс Командо“ из чуждестранните пустини, из улиците на чуждите столици? Ако Ейтан Екщайн остане в АМАН, той вероятно би могъл да седне зад това бюро някой ден. Но Бени изпитваше известни съмнения по този въпрос.
Баум не беше дипломат, а Екщайн още по-малко. В АМАН трябва да си гъвкав като въздушен ас, пилотиращ F–16. А Екщайн е камикадзе.
— Е — прошепна тихо Баум. — Ще трябва да се научи да лети и сам. — Но му се искаше да има стария си партньор като помощник-пилот поне още веднъж.
Върху масата на Баум лежеше самотна папка. Дебела, с кафяви корици, надписана „Лунен лъч“ и напреко с гриф „Строго секретно“. Имаше намерение да се запише в дневника и да я вземе вкъщи, но се отказа и прибра папката в сейфа си. Всички подробности бяха разчетени и с малко късмет тази операция скоро щеше да приключи.