— Мошико непрекъснато пита за теб — повтори Ицик.
— Чух.
— Може да не му остава много да живее.
— Тогава аз какво правя още тук?
— Три дни, Баум — вдигна предупредително пръст Ицик. — Не повече.
Бени се поколеба. Имаше чувството, че купува стар мерцедес от шофьор на такси. Дали не е някаква клопка? Дали Ицик не се опитва да го отстрани от пътя и да прехвърли „Лунен лъч“ на друг служител или да го поеме сам той? Че какво от това? Бени просто няма да получи последното потупване по рамото от министър-председателя. Чудо голямо. Все едно да не напише последната глава от мемоарите, които и без това никога няма да седне да пише.
Ню Йорк. Да, най-важното сега е да отиде там, за да държи останалата здрава ръка на Мошико. И не по-малко важна, но може би забравена от Ицик е Рут.
Единствената дъщеря на Бени работеше по докторската си дисертация в Колумбийския университет. Там е вече от четири години, а двамата не са се виждали от две. Само че не физическото разстояние разделяше баща и дъщеря.
Двамата не си говореха. Беше мъка, която поне два пъти на ден караше Бени да докосва гърдите си като човек, който се измъчва от киселини. А някакъв откачен бомбаджия му предлагаше шанс да спаси една душа. И той добре знаеше чия душа.
— Съгласен — каза Баум. — Три дни.
— И ще ми се обадиш от консулството — нареди Ицик.
— Веднага щом пристигна там.
— Но ако Тафили се притесни от тази работа и поиска да се ускорят нещата, ще хванеш веднага самолета — размаха му пръст Ицик.
— Първият възможен полет — обеща Бени. Погледна командира си. Може би Ицик все пак е научил нещо от собствените си неприятности. „Мъката променя всички ни“ — помисли си Баум.
Генералът се изправи, отиде до вратата и я отвори.
— Юдит! — изкрещя той колкото му глас държи. Никога не използваше интеркома. Въпрос на власт. После се обърна към Баум. — След един час от „Бен Гурион“ излита военен самолет. Мога да го задържа за петнадесет минути, но не повече.
Баум отиде до масата, наведе се към страничното шкафче и извади отвътре предварително готово куфарче. Когато идваш в „Куинс Командо“ от друго военно поделение, военната мешка се заменя с куфарче. Вместо чиста униформа, ботуши, гранати и амуниции в него има дрехи с чуждестранни етикети, комплект документи, подкрепящи „легендата“, тоалетни принадлежности от чужбина и три паспорта, никой от които не е израелски. Ако е необходимо да сложиш и пистолет, шансовете ти за завръщане спадат на петдесет процента.
Бени вдигна телефона и се обади на Мая. Каза й, че заминава за три дни, и дръпна слушалката от ухото си с гримаса, докато тя му крещеше. После също се развика:
— Отивам да видя Рут.
Последва известно мълчание. После Мая каза нещо на немски, на което Бени отвърна „и аз те обичам“, преди да затвори.
Юдит се появи на вратата. Тя беше с черна коса, блестящи очи и характер, който й беше позволил да остане секретарка на Ицик цели две години — по-дълго отколкото би изтърпял всеки друг млад войник. Отнасяше се с генерала като със сенилен баща, а той макар да й викаше, май харесваше отношението й. Като че ли все още има поне едно дете, което да го търпи.
— Какво искаш, Ицик? — попита тя. — Имам среща.
— Ще я отложиш — нареди той. — Баум трябва да иде до летището. Веднага. Ти ще караш колата.
— Бени — извърна се тя. — Защо да не се закараш сам? А?
— Мога да… — започна Бени.
— Не, не можеш — прекъсна го Ицик. — Нямаме достатъчно коли и не искам някоя от тях да стои неизползвана на паркинга без причина. Хайде, тръгвайте. — Бен-Цион излезе в коридора, вече възстановил самочувствието си, след като беше преживял известно неудобство поради собствената си сантименталност. — И да ми се обадиш, Баум! — отекна отдалеч гласът му.
Баум сви извинително рамене, навлече коженото си яке и вдигна куфарчето.
— Извинявай, скъпа — каза той и докосна Юдит по рамото, докато излизаха. — Ако побързаме, може да успееш да се върнеш навреме за срещата си.
— Ех, подполковник Баум! — обърна се тя към него с иронична официалност. Юдит вече беше на двадесет и четири години и с офицерски чин, но работеше с Бени още от първите си дни в армията. Той й беше като любим чичо. — Все така ми се случва. И май ще си остана девствена.
— Разбира се — отвърна Бени. — Също като жена ми.
Тя се засмя, затвори вратата на кабинета и го хвана под ръка. Бени се опитваше да крачи в синхрон с нея надолу по стълбите.
— Ако не за друго, поне се радвай, че ще заработиш извънредни — опита да я успокои Баум.
— Притрябвали са ми — намръщи се тя. Защото, ако в израелската армия плащаха подобни премии, тя би трябвало да е богата като принцеса.