Юдит погледна Баум в очакване да продължат закачливия разговор. Но видя, че той не се усмихва, а гледа разсеяно някъде далеч. Към нещо, лежащо в сенките на собствените му мисли.
Беше виждала този поглед преди, когато той отиваше да прибере трупа на другар, а не някаква награда.
2.
Ню Йорк
Мартина Урсула Клумп вечеряше сама в най-отдалечения ъгъл на помещението.
Предпазливостта винаги я насочваше към последните купета във влаковете, тъмните и тесни места в опашката на самолетите. Предпочиташе върховете на ъглите, откъдето можеше да се види всеки, който се приближава отнякъде, и да фокусира добре приятел или враг.
Сега седеше с гръб към стената и обикновено така се чувстваше най-удобно. Но тази вечер в позицията й сякаш имаше двойна предпазливост.
Тя вдигна чашата с червено вино към устните си, а когато наклони глава, леките краища на русата й коса литнаха встрани от скулата й към парата от чашата. Но металносивите й очи не се взираха в белите стени, полираните дъбови маси или лъснатите стъклени чаши с идеално сгънати салфетки.
Погледът й беше насочен към купчината вестници, натрупани в края на масата. Заглавната страница на „Ню Йорк Пост“ показваше мъж на средна възраст, подкрепящ покрусената си от скръб съпруга пред гроба на дъщеря им. Заглавието от десетсантиметрови букви крещеше:
ЕВРЕИ СРЕЩУ ЕВРЕИ??
Глупаци. Мартина мълчаливо наруга издателите за неверните предположения, макар противно на всякаква логика да й се искаше да са прави. Подобно прибързано заключение за мистерията на тази експлозия със сигурност би облекчило неудобствата й, но тя не хранеше подобни илюзии. Следователите много бързо щяха да зърнат вълка, скрит под дългото палто на нападателя. Техниката на саботьора твърде много напомняше на собствения й подпис и тъй като тя нямаше нищо общо с него, яростта й от евентуалното свързване се увеличаваше.
До този момент всички части от плана й се бяха нагласили идеално по местата си. Сега обаче над всичко надвисваше заплаха. Положението стана опасно. Имаше чувството, че е седнала на люлеещ се стол върху носа на бързоходен скутер.
Тя остави чашата. Вдигна очи към стенните аплици, които осветяваха картините на яздещи гаучоси, изгледи от Буенос Айрес и кожата от планинска дива котка, висяща до навитите въжета и красиво подредените едри камъни. Вероятно посещението в аржентинския ресторант беше завръщане към спомените, но Мартина им се беше отдала, без да изпитва какъвто и да било срам. Това беше един от малкото ресторанти от този тип в Ню Йорк, скрит сред многобройните бразилски кътчета в западната част на Четиридесет и шеста улица. Тя не го посещаваше често, но когато имаше нужда да обмисли нещо в спокойна обстановка, сядаше тук и изчакваше, докато тълпите отминат и останат само неколцината самотни аржентинци.
Музиката винаги беше една и съща — пиано, акордеон и топлият тенор на Карлос Гардел, трептящ в леките ритми на тангата от отдавна минали години. Всички сервитьори бяха емигранти, тъжни, мълчаливи мъже в черни панталони и сака, с колосани бели ризи и щръкнали папийонки. Този, който сервираше на Мартина, се кланяше, наричаше я „сеньорита“ и не фамилиарничеше.
Тя усети погледа на сервитьора, застанал надалеч до масивния дъбов бар. Знаеше, че държанието и лицето й не предразполагат към никакви опити за сприятеляване. Наметнато върху облегалката на стола й, черното кожено яке очертаваше горната част на тялото й, чиито атлетични извивки бяха омекотени от гънките на бялата блуза с висока яка. Краката й, дълги, но мускулести като на тенисистка, бяха кръстосани и скрити до глезените под дългата черна, вълнена пола. Носеше високи ботуши с връзки и равна подметка като на обувки за крос.
Мартина никога не слагаше високи токове, ако това не беше абсолютно наложително.
Лакираните нокти, дантеленото бельо и пръстените, също както грима, заемаха твърде ниско място сред приоритетите й. Високите й скули на европейка от севера, дългите вежди, по-тъмни от косата, и леката трапчинка на брадата, нямаха нужда от допълнително подчертаване. Макар слънцето на Близкия изток да беше добавило няколко фини бръчки в крайчеца на очите й, кожата й бе гладка и младежка. Ако паспортът й беше истински, той би показвал шест години повече от тези, на които изглеждаше — около тридесетте. Носът отиваше на лицето й, макар върхът му да беше малко остър, а устните — по-широки и леко извити надолу в краищата.
Тя не внушаваше симпатия, но в репертоара й фигурираше и усмивка — ярка и блестяща, която можеше да изобрази когато си поиска. Само че тази усмивка оставаше скрита зад устните, също както нюйоркчанките криеха скъпите си колиета под блузите, за да не предизвикват вниманието на крадците.