Покойният й съпруг винаги галеше белега. Знаеше какво е да те ранят, тъй като и той си имаше достатъчно белези.
Тя изхвърли мислите за неосъществени еротични преживявания от ума си и се зае с храната. Но освен аромата на пушеното месо нещо друго изпълни ноздрите й и тя вдигна поглед. На съседната маса една жена палеше цигарата си с кибрит. Лекият дъх на фосфор и сяра отново я върна за кратко към спомените с мириса и звуците от преобръщаща се кола…
Усети пръстите си да треперят върху смъртоносния пластилин и далечните експлозии отекнаха в ушите й. Мазният дим от горяща мотоциклетна гума проникна под вълнената маска, а потта щипеше кожата й под якето. Пистолетът подскачаше в ръката й от скоростта на насрещния вятър. Мускулите й бяха изпънати, повдигаше й се от ръмженето на кучетата и трясъка на порти и ключалки. А после вятърът я охлаждаше, когато бягаше и падна след ужасното пробождане в корема. Агонията я обхвана отново. Чувстваше студеното желязо на носилката, друсането на колата по черните пътища, благословеното убождане с иглата и спусналата се тъмнина. А накрая белотата на левантинското слънце, тръпката на зарастването, тихото пукане на далечни изстрели. И мириса на сяра от оръжията…
За част от секундата очите й се спряха върху вестника. Но в този миг зърна блясъка на друга публикация. Бяха изминали повече от десет години от онази статия в „Щерн“, но тя помнеше всяка дума и снимка. Нейната и тези на Фредерике Крабе, Барбара Майер и Инге Виет, всички блеснали под заглавието „Дамите от П–38“, като че ли любимите им пистолети бяха име на друга планета. И написаното за таланта й с разрушителни взривни устройства. Бяха я нарекли с терористичния й прякор „госпожа Сифор“. Госпожа С–4. Съпругата на пластичните експлозиви.
Да. Тя би могла да го стори.
Но не беше тя.
И за пръв път не можеше да разбере мотива, както и възможностите на този нов съперник. Тя знаеше тайната за размяната на пленници на Хизбула с израелците и беше сигурна, че фундаменталистите биха държали под контрол своите радикали. Лагерът на Арафат и без това развява бяло знаме, така че едва ли биха се изцапали с еврейска кръв. Повечето от противниците на ООП имаха добри намерения, но пък не бяха достатъчно добре оборудвани, за да направят подобно нещо. Та те не биха могли да се справят дори с отвличането на група сенилни туристи.
Мартина беше наета да провали предстоящата размяна. Смяташе, че онези, които са я наели, имат тактически знания и поради това не виждаше смисъл те да са направили нещо, с което да затруднят толкова много изпълнението на възложената й задача. Но в тази експлозия беше наподобена точно нейната техника и тази имитация по-скоро я разяряваше, вместо да я радва. Някой не само беше откраднал нейната гръмотевица, но това можеше да накара врага да се изтегли на непробиваеми позиции.
Салатите бяха изгубили привлекателността си. Стомахът на Мартина се сви и тя остави вилицата върху чинията. Облегна се и издуха въздух през устните си. След това изпи виното от чашата на една дълга глътка.
— Няма значение — прошепна не съвсем убедено тя. — Рибата все пак ще влезе в мрежата.
Откъм нишата до тоалетната и телефоните на ресторанта влезе един мъж. Той се огледа, изглежда се стресна от собствения си образ в огледалото върху стената зад гърба на Мартина, а после тръгна към масата й.
Муса Хауатмех явно не се чувстваше удобно в новия си, леко раиран тъмносин костюм, бяла риза и сива копринена вратовръзка, но Мартина беше настояла да се научи да избягва джинсите и кожените якета в такива по-официални случаи. Той разкопча сакото си и седна вдясно от нея, докато тя оглеждаше новата му прическа и добре избръснатите бузи, тъмните очи и младежко лице. Беше доволна, защото той приличаше на богат братовчед на някой саудитски принц или може би на млад бизнесмен от Рио де Жанейро. Че защо не и от Тел Авив?
Той се настани сковано на стола, постави ръце върху масата и сплете пръсти. После погледна към Мартина и се намръщи като момче, чиято майка го принуждава да ходи с къси панталони на училище.
Мартина се засмя и вдигна пръст, което докара на бегом сервитьора.
— Моля, господине? — този път сервитьорът остана на метър от масата, като да избегне погледа й. Гледаше само към Муса.
— Той ще пие една „Ескудо“ — каза Мартина, а когато Муса започна да вдига длан, за да откаже, тя го хвана здраво за китката. — Да — настоя тя. — И освен това му донеси бифтек. Алангле.