— Много добре — прие поръчката сервитьорът и се отдалечи.
Муса вдигна очи към тавана. Като че се молеше за опрощение.
— „Ескудо“ е хубава бира — заговори Мартина на немски, който Муса беше научил под нейно ръководство. — Освен това трябва да се научиш да я пиеш, както и всичко друго, което ти предлагат в компания. — Тя замълча, защото й се стори, че той не я слуша. — Слушай ме внимателно!
Той се подчини и се обърна към нея. Тя отново заговори с мек, поучителен тон.
— В Америка човек, който отказва да пие, може да бъде само две неща — продължи тя. — Бивш алкохолик или мюсюлманин. В интерес на мисията е време да се откажеш от правилата на Шериата. — Тя отново докосна ръката на Муса, но този път по-нежно. — Това е нещо, което враговете ви разбират добре. Как иначе евреите биха могли да водят бой по време на шабат? — Твърдият й поглед се заби в меките очи на Муса, докато сервитьорът поставяше висока чаша с кехлибарено питие върху масата. — Най-малкото вие трябва да отвърнете на тяхната вяра с вяра, на тяхната воля с воля.
Муса вдигна чашата и с гнуслива физиономия отпи глътка от скверното питие. Мартина се усмихна и избърса с пръст пяната от горната му устна.
„Толкова много работа — помисли си тя. — Толкова много бариери, които трябва да се преминат.“ Чудеше се дали хората й някога ще се издигнат на необходимото ниво, ще отхвърлят предразсъдъците на културата и религията си, за да служат на по-високите цели на Корана, който тя също уважаваше, но виждаше като основа, върху която да се издигне към по-висши неща.
В Ливан тя беше приела тези чувства и започна да ги променя. Учеше ги на чужди езици и култури, на електроника и импровизации. Беше ги научила не само да карат виртуозно коли, камиони и мотоциклети, но и да бъдат механици, да извършват поправки и подобрения. Научи ги на жизненоважната тактика на подвижността. Биеше ги заради ръждата по дулата на оръжията и ако не беше просто жена в един свят на мюсюлмани, би ги целувала, когато автоматите им АК–47 са добре смазани и улучват целта.
Именно Мартина беше видяла липсата на перспектива у господарите им, слабостта в йерархията на Хизбула, която връзваше ръцете на нейните бойци. Затова тя ги отдели, сформира непробиваема група от партизани, чиито идеали никога не биха могли да бъдат подценени. Те гледаха на наставницата си като на кралица, докато тя се считаше по-скоро като майка на тази група, която се нарече „Яд Аллах“. „Ръката на Бога“.
Тя знаеше, че вероятно точно в този момент това име се шепне из оперативните кабинети на всички западни разузнавателни служби. Но ако хората й искат да оживеят и да се радват на преимуществата, които им дава това име, те трябва да се научат, че на Аллах понякога се служи по-добре, като не спазваш законите му.
Бяха се научили да лъжат заради Него. Бяха се научили да убиват заради Него. А сега, когато се намират на територията на враговете му, дали ще може да ги научи да го игнорират?
Имаше твърде малко време.
— Ще дойде ли? — попита тя, докато Муса отпиваше нова, по-малка глътка от бирата.
— Да, тръгнал е — отговори той мрачно, като че ли са го наказали.
За миг тя се замисли дали не е сбъркала, като избра за глутницата си само мъже. Тяхното усърдие и смелост бяха несравними, но им липсваха по-фините инстинкти и решимостта на жените. Във фракция „Червена армия“ беше работила дълги години с жени и знаеше, че в опасна ситуация, когато всичко изглежда загубено, никой мъж не може да се сравни с жените по яростта и жестокостта на лъвица, попаднала в засада. Но пък, от друга страна, там, където има жени, групите не са сплотени и никоя жена не може да ръководи дълго. А тези момчета веднага се подчиняваха на волята й.
С изключение на легендарната господарка на терора Лейла Халед малко жени на този свят бяха командвали успешно групи от мюсюлмански бойци. И макар да не гонеше лично самочувствие, Мартина с известно удоволствие разреши на мъжете от групата си да й дадат кодовото име „Лейла“.
Мартина погледна към входа на ресторанта. До бара беше застанал дребен мъж. Косата му беше бяла като крило на чайка, сресана назад над чело, потъмняло от вятъра и слънцето. Беше облечен в сив вълнен костюм, бяла риза и гладка, черна вратовръзка. Отгоре носеше дълго, тъмносиньо зимно палто. Очилата със златни рамки му придаваха вид на швейцарски часовникар. Когато я видя, той вдигна малкото куфарче, поставено до краката му, и тръгна напред.
Мартина забеляза, че човекът, когото познаваше като Омар, е заменил гладкия си кафяв бастун с по-скъп. Този беше прав с полиран метален връх. Тя често се беше учудвала защо този иначе пъргав човек изобщо има нужда от помощта на бастун. Сега реши, че това е просто нещо като декоративно оръжие.