И в съответствие с изискванията консулството беше освен това охраняван обект. Здраво укрепен преден пост на воюваща държава, вграден в архитектурата на непоколебим съюзник. То представляваше лабиринт от тайни коридори и изходи, от всеки ъгъл на който надничат видеокамери, а входящата поща се преглежда на рентген за експлозиви. В чекмеджетата на бюрата тук имаше повече пистолети отколкото в резиденцията на колумбийски наркобарон.
Беше нещо шизофренично. Остров на обич и параноя, който горещо приветства приятелите си, но докато ги прегръща и потупва, ги претърсва като врагове за скрити оръжия. Работата на Мошико включваше последното. Една неприятна необходимост.
Той изживяваше последните десет минути от смяната си на четиринадесетия етаж на сградата. Тук се намираше първият етаж на консулството. Входът, през който влизаха израелци, за да удължат срока на паспортите си, където чужденци подаваха молби за визи или идваха родители на младежи с двойно гражданство — израело-американско, — за да молят синовете им да бъдат освободени от военна служба. (Обикновено притеснените момчета стояха до стената и упорито гледаха върховете на обувките си.) Посетителите имаха достъп само до това помещение. Защото нагоре се намираха дипломатическите кабинети, центровете за комуникации и тихите пещери на служителите от Мосад с техните усмивки, тънки колкото прикритието им на икономически съветници.
Постът на Мошико беше първата линия на отбраната, тъй като в консулството никой, нито обикновен куриер, нито съветник в Белия дом, не можеше да влезе просто така. Двойните врати на пътническия асансьор се отваряха в голямо антре, представляващо едновременно и стая за осигуряване на безопасността. Покрай стените имаше пластмасови столове, препълнени пепелници и евтини рекламни листовки от Министерството на туризма. В ъгъла върху метален прът висеше израелското знаме. На отсрещната стена отвъд протрития син килим имаше двойна метална врата с електромагнитна ключалка и голям прозорец от непробиваем за куршуми плексиглас.
Прозорецът беше ново допълнение, резултат от неприятна свада между Министерството на външните работи и ДСС, известна повече под израелското си название Шабак. Съвсем доскоро всички посетители бяха принудени да се кланят на магьосника от Оз, тъй като ги наблюдаваха през камери и им говореха по интерком — неуважение, за което от ДСС твърдяха, че било ефективна психологическа бариера. Но дипломатите успяха да ги убедят, че макар страната да е фактически във война с двадесет арабски държави и терористични групировки, лицето й зад граница не трябва да изглежда като на паникьосан затворнически надзирател. Мирният процес вече заема централно място в световните медии и макар консулствата да са наистина малки крепости, те не бива да изглеждат такива поне външно.
Всички служители на ДСС в Ню Йорк мразеха „аквариума“. Като един от членовете на екипа, Мошико трябваше да изтърпи своя дял от смените — да седи зад плексигласа и да се чувства като самотен банков касиер, пазещ държавната хазна. Той нямаше голямо доверие в непробиваемостта на плексигласа. В Ливан беше виждал какво може да направи едно просто РПГ с бронирана кола.
Той седеше зад бюрото откъм израелската страна на плексигласа в малка, слабо осветена стаичка. Редица монитори показваха други части на сградата. Върху бюрото имаше микрофон, през който да разговаря с посетителите в чакалнята, а до „бутона за аларма“ беше поставен червен телефонен апарат. Доколкото знаеше, досега никой от Шабак не беше натискал този бутон, който би задействал сирена като за тревога във военновъздушна база.
Под рамката на големия прозорец в бетонената стена имаше плитко метално чекмедже, което да се движи навън и навътре. В него хората поставяха паспортите или личните си документи. Встрани от него в сянката имаше редици снимки. На действащи антиизраелски терористи. Не на политически ръководители като Жорж Хабаш или Ахмед Джабрил, а на хора, които наистина са били замесени в отвличания, взривявания или престрелки. Мошико ги поглеждаше често. В тях виждаше не толкова врагове, колкото свой антипод.
В кобура, закачен на колана му, той носеше автоматичен пистолет „Берета“ 22-ри калибър. Възпиращата сила на това оръжие едва ли би била достатъчна, но в затворените помещения на консулството никой не би желал след като куршумът прониже терориста, да убие и някой нещастен нюйоркчанин, дошъл да се запише доброволец за бране на банани в някой кибуц. Освен това според традицията на израелската армия в такава ситуация не се очаква да убиеш нападателя. От теб се иска да се нахвърлиш.