Асави отново се изненада, когато видя как зелените вълни се издигат на невъзможна височина. Сега разбираше защо понякога новаците моряци се хвърлят в морето. Всичко друго изглежда по-добро, отколкото да останеш върху тази мятаща се платформа. В гърлото му отново започнаха да се събират слюнки и той се въздържа от повръщане само защото пазачът от Хизбула, облечен в черно и въоръжен с „Калашников“, се извърна от носа и му се усмихна нахално.
Асави стисна треперещите си устни и успя да ги извие в нещо като усмивка. Пазачът отново се обърна напред, а Асави опита да се съсредоточи във фигурата на мъжа, обливана от пръските. Но това не беше като кола, в която можеш да надвиеш прилошаването, като гледаш напред по пътя. Тук разпенената панорама се хвърляше по носа от различни страни. Той затвори очи, но стана още по-лошо. Все едно че лежи в тъмна спалня с ужасен махмурлук.
Едно питие. Какво не би дал за един коняк с лед. Но на борда на този раздрънкан варел, пълен с нечистоплътни религиозни фанатици, това беше невъзможно. Сигурно трябваше да е благодарен, че поне не го накараха да страда цели две седмици, докато траулерът се мъкнеше от Оманския залив през Арабско море, Индийския океан, около Африканския рог, обратно нагоре през Южния Атлантик и накрая към зимните води на западния африкански бряг, където сега се движеше в кръг и чакаше да получи заповедта, която ще бъде предадена от Багдад. Хората от Хизбула бяха груби и примитивни, а компанията им досадна, тъй като разговорите им се въртяха само около баналностите от Корана. Но те не бяха глупаци.
Когато „Махди“ напредна, израелският пленник беше преместен от долината Бекаа на тайно място в Иран, близо до Бандар Абас. Качиха го на кораб, после тайно го свалиха в Сомалия, скрит в приспособен за целта сандък от машина, който изпратиха със самолет в Гамбия, докато корабът продължаваше да плава по маршрута си. Ако израелците имаха намерение да не спазят договореностите, най-вероятно биха направили опита си в открито море, където командосите им да нападнат кораба. Но тъй като плаването премина спокойно и това доказа тяхната искреност, в Банджул Дан Сарел беше качен отново на него.
Асави нито очакваше, нито желаеше да присъства на размяната. Той винаги си беше мислил, че ще получава кодираните доклади за напредъка на акцията, докато отпива шампанско. Но явно шейх Тафили, преговарящият от Хизбула, се бе изморил да се представя сам пред лицето на омразните израелци. Тафили успя да убеди собствения си командир Саид Абас Мусави, че могат да се доверят на иранските си господари само ако някой от тях, за предпочитане от най-висок ранг, присъства при изпълнението на размяната.
И така, Асави беше получил неприятната новина от самия Лариджани. Трябваше да напусне Техеран веднага и да отлети за Зелени нос, малка купчинка острови встрани от Сенегал. Беше взел само официалните си дрехи, смятайки, че поне устройването му на борда ще бъде подходящо. Но когато либерийският траулер „Вологиси“ с ръждясалия си корпус и воня, която го изпреварваше, акостира в доковете на Проя, той разбра, че не е облечен подходящо за случая.
— Как сте, господине?
Асави едва дочу гласа, тъй като имаше чувството, че шумните вълни се блъскат направо в главата му. Но успя да се извърне, чу потропване с пръсти по кухата тръба и погледна нагоре.
Шейх Тафили се беше навел над парапета на мостика. В пристанището той беше облечен дискретно като английски моряк с шапка и рибарски ботуши. Сега обаче се бе преоблякъл в рубашка на египетски командос, а около лицето му беше увита черно-бяла кафия. Черната му брада блестеше от водни капки, зъбите му блеснаха от светкавицата на хоризонта и Асави изпита чувството, че гледа някой от онези шовинистични филми с Чък Норис по кабелната телевизия.
— Слава богу — успя да отвърне Асави, макар да не чувстваше никаква благодарност към Бога в момента.
— Имате съобщение по радиото — извика Тафили. После вдигна една зелена ябълка към устните си и отхапа голямо парче. Невероятно!
— Какво гласи?