— Червена вълна.
Асави кимна, после се извърна и отново се хвана за парапета, загледан в морето, което се надигна в огромна вълна, която би притеснила даже австралийски сърфист. Червена вълна. Това е. Значи израелците са предали оборудването. Сега евреите се насочват с пълна пара към мястото на срещата, без съмнение под въздушен чадър и придружени от малка армада, защото такова беше глупавото им самочувствие — да покажат небивала сила при възвръщането дори и на един войник. Въпреки репутацията си те имаха ограничени ресурси и благодарение на сирийците бяха непрекъснато нащрек по североизточната си граница. Така че всяка голяма операция в чужбина изтощаваше оставащата им разузнавателна мощ.
Последният етап на „Махди“ започваше, а той винаги си беше мечтал да издаде заповедта от подземния контролен център на Министерството на отбраната, заобиколен от завистливи генерали от Революционната гвардия. Но беше тук, радостта му бе изсмукана от пътуването на борда на вонящата коруба и вместо да бъде изпълнен с гордост, той преливаше от гадене. Обърна се отново и погледна Тафили.
— Изпрати им отговор. Слънчев лъч — извика той.
Шейхът наклони глава и извади ябълката от устата си.
— Не желаете ли да се качите и да го изпратите лично, докторе?
Асави се замисли. Да, това щеше да е правилното, защото получателите от САВАМА може да поискат личния му код за потвърждение. Но много се боеше, че ако стъпи в задушната кабина на мостика, няма да успее да удържи стомаха си. А не можеше да си представи нещо по-лошо от това, бойците на Хизбула да се подиграват и да го разнасят години след това заради неиздръжливостта му.
— Няма нужда — махна той на Тафили. — Изпратете го.
— Както наредите. — Тафили сви рамене и изчезна.
Слънчев лъч. Асави се надаваше да няма такива сега близо до Алма Ата. Искаше му се планините на Казахстан да са обвити в облаци и пътищата им да са скрити от очите на сателитите. Един товарен камион с демонтирана от съветска ракета ядрена бойна глава от 40 килотона ще тръгне покрай казахската граница и Туркменистан към мястото, където на брега на Каспийско море се срещат граничните линии на Русия и Иран. Някъде между полунощ и изгрев-слънце той ще бъде пресрещнат от добре платени дезертьори от казахския инженерен корпус, които да го преведат от тъмния бряг върху понтонен мост и на борда на бивш американски самоходен шлеп. Той ще премине бързо в ирански води, където на борда му ще се качат морски пехотинци и ще издигнат иранското знаме дълго преди да са стигнали пристанището Рашт.
Той погледна към измокрения си тъмносин костюм. Фината вълна беше изцапана с неприятни жълтеникави петна от сутрешната му закуска. Въпреки студа беше оставил отворена мушамата против дъжд, защото в целия Атлантически океан не можеше да се намери достатъчно въздух, който да охлади треската му. Но поне сега корабът щеше да престане да обикаля, ще се насочи към Средиземно море и дано най-после там попадне в по-спокойни води. Но пък щом той така страда върху палубата, чудно как ли израелският командос издържа последните часове на затворничеството си долу…
Никой даже не беше намекнал на капитан Дан Сарел за предстоящото му освобождаване. Морският пехотинец беше местен толкова често през годините, че вече бе престанал да се учудва и да пита. Асави още се чудеше на издръжливостта на този човек и също като учен-биолог, притежаващ неизвестен мутант, не искаше САВАМА да го освобождава. Само че в случая наградата беше много по-голяма от безполезния шейх Саид на Хизбула.
Израелецът представляваше сянка на самия себе си, полумъртъв и лишен от всякакви емоции, с изключение на упоритостта. САВАМА не успя да изкара от него нито едно изречение и затова решиха да го унищожат. Физическите мъчения, които го докараха до ръба на смъртта, бяха следвани от лечение. Периодите на възстановяване се редуваха с експериментални мъчения. Цели седмици го подлагаха на звукови ефекти и го държаха вързан, за да не може да запуши ушите си. После го излагаха на периоди мъртва тишина, а след това процесът се повтаряше.
— Ще те разменим, когато проговориш — бяха му обещавали непрестанно разпитващите го служители. Командосът не им обръщаше внимание. Пет години след датата на пленяването му показаха лъскава папка. Беше апел към международната общност, написан от съпругата му със снимка на шестгодишната му дъщеря, която той беше виждал като бебе. Той изплака сълзите, които му бяха останали, и мъчителите му зачакаха с оптимизъм, когато изрече първото си по-дълго изречение.
— Тя може да живее със спомена за мъртъв герой, но не и със срама от жив предател.