— Май не биваше да съм толкова сигурен — погледна Омар към пепелника като към катастрофирала луксозна кола. — Може и да не си спомня всички подробности по цените.
— Няма значение — смачка фаса си върху пепелта Мартина. — Те и без това варират на борсата. И освен това, както сме се разбрали, каквото остане, е за мен. Както вече ти казах, имам лични въпроси, за които да се погрижа, в случай че с булката се случи нещо лошо. Има и такава вероятност, нали?
— За съжаление. — Омар сякаш беше изгубил интерес към компанията на Мартина. Той наметна палтото си и посочи куфарчето, което остана на пода. — Това сигурно ще ти бъде достатъчно. И моля те, когато тази фаза от проекта приключи, свържи се с мен отново.
— Няма да е необходимо. Ще прочетеш за това във вестниците.
Омар я изгледа.
— Бог да е с теб — пожела й той.
— Ако пожелае — усмихна се Мартина.
Възрастният мъж се подпря мълчаливо на бастуна си и бързо си тръгна от ресторанта.
Муса взе куфарчето и го постави до Мартина. Тя в миг си спомни за опита на Фон Щауфенберг да убие Адолф Хитлер и бързо надникна в него, за да се увери, че съдържа само пачки с банкноти.
— Бягай — обърна се към Муса. Беше забелязала притеснението му и най-после го пусна да стане от масата и да се насочи бързо към тоалетната.
Мартина се облегна. Отпиваше от капучиното, заслушана в тихите звуци на акордеона. Мелодията на бандонеона изрови меланхоличните мисли за личните й загуби…
За пореден път тя видя родителите си, въртящи се сред тълпата танцуващи в красиви черни костюми и червени бални рокли. Притиснати един към друг в гордата, възбудена стойка под музиката на тангото, родено в кръчмите на Ориля. Видя отново щастливите им усмивки, чу шума на собствената си бална рокля, усети спомена за чувството, че нищо не може да наруши този триъгълник на обичта, който представлява нейното семейство в онази магическа земя, наречена Буенос Айрес. Тогава нямаше и намек за опасност, макар тя да разбираше, че родителите й и техните приятели живеят в Аржентина като членове на едно вече несъществуващо общество. Като графове и графини, чието кралство е изчезнало.
Баща й се отнасяше към нея с обожание. Предлагаше й обич и сигурност, каквито даваше и на майка й. Той беше уважаван като блестящ учен. Често шепнеше на немски с хора, които идваха да потърсят съвета му, да споделят страховете си, след като времената се промениха. Някой, чието име беше Перон, вече го нямаше, но доктор Ото Клумп ги уверяваше, че техният свят ще си остане същият.
Той беше спокоен и подреден човек. Не арогантен, но упорит. Да, такъв беше. По-късно Мартина забеляза, че вече ги няма танцовите забави, а между него и Катарина започнаха „споровете“. Но и тогава той отказваше да напусне дома им на улица „Винсенте Лопес“ и да потърси анонимността на някой провинциален град като Сан Фернандо, където къщите бяха като колиби, построени върху кални, скалисти ливади.
Мартина продължаваше да пее детски песнички на немски у дома и да говори перфектен испански в училище.
Но внезапно светът се преобърна. През един майски ден на 1960 година. Ден, който щеше да се запомни, защото тогава смелостта на баща й внезапно се пропука. Започна да звъни телефонът, късните нощни посетители шепнеха. Мъжете, които някога бяха изглеждали толкова могъщи, сега стояха бледи, с изплашени лица. С един от техния кръг се беше случила трагедия и той беше отлетял за някъде, отвлечен от някаква отмъстителна сила. Мартина се криеше объркана зад вратата на стаята си. Много скоро приятелите им избягаха, родители, с които нейните родители бяха танцували, деца, които бяха яздили понита на нейните рождени дни… Тя чуваше майка си да шепне настоятелно, да споменава имена като Парагвай и Бразилия. Но баща й каза, че нямало да бяга отново.
А после работата му в лабораторията вече я нямаше и заедно с нея изчезнаха и усмивките на майка й. А накрая и увереността на баща й приключи с един пистолетен изстрел. Точно това оръжие, което лежеше спокойно в чантата й…
Тя вече не изпитваше ярост. А тъгата й много, много рядко предизвикваше сълзи. Но пак се зачуди какво би станало, в какво би се превърнала тя, ако той беше останал жив.
Осъзна, че Муса отново е седнал на стола си и я гледа с очакване.
— Говори. Хайде — предложи му тя възможността да изкаже мислите си.
— Много е опасно, Лейла — каза той.
— Нима?
— Моля те, не ми се подигравай.
Мартина изостави ироничното си изражение, кръстоса крак върху крак и скръсти ръце. Слушаше го.