Изведнъж се усети, че се моли израелците да успеят в онова, което той не можа да предвиди…
Близо до кърмата на кораба, където вратичката от каюткомпанията водеше към палуба, покрита с навити въжета, Омар Бин Ал-Уафа седеше до десния парапет върху метален сгъваем стол. Дребното му възрастно тяло беше увито в синьо вълнено одеяло. От баретата върху очилата и мустаците му се спускаха поточета от дъжда, но той като че ли изпитваше удоволствие от пътуването. Беше подпрял токовете на обувките си в напречния прът на парапета, а когато корабът се заклатеше, понякога разперваше ръце, за да запази равновесие. Усмихваше се на спомените от времето, когато бе придружавал внуците си на разходка с крайбрежен кораб.
Омар също не беше тръгнал доброволно на това пътешествие. Али-Хамза Асави, кой знае поради каква причина побеснял от ярост в Техеран, му беше заповядал да го придружи. Явно докторът, обхванат от тревога, обвиняваше Омар за някакво невъзможно затруднение, макар старецът само да изпълняваше точно собствените му заповеди. Самият Омар беше изказал съмнение относно командването и контролирането на Мартина Клумп, но тогава Асави отхвърли тревогата му. Може би иранецът най-накрая е разбрал, че манипулациите раждат своите чудовища и че измамата си има цена.
Но Омар също си имаше тайна. Лична тайна, която лесно можеше да се прочете по лицето му, ако някой глупак излезе на палубата и го погледне. Той беше щастлив. Може би повече отколкото когато и да било. Защото отново беше като млад войник на фронта, макар да приемаше риска със спокойното удоволствие, което смелите придобиват с възрастта.
Фактът, че Иран най-накрая ще влезе в клуба на ядрените държави, не му харесваше, но това беше неизбежно със или без неговото участие. Онова, което му доставяше удоволствие, бе плодът, който ще донесе тази размяна, защото независимо от мотивите, той вярваше, че всеки подобен акт създава вярващи във възможността за мир. Да, той служеше на господарите си във фундаменталистката им ревност, защото нямаше друг избор, но дълбоката му и тайна надежда беше, че палестинските му братя неизбежно ще намерят своя път към дома, и знаеше, че това всъщност няма да стане чрез унищожаването на евреите. Мирът, макар и още много надалеч, вече просветваше на хоризонта. И всеки път, когато враговете си протягаха ръце през масата, независимо от причините, той се приближаваше все повече.
За разлика от Али-Хамза Асави, Омар не беше убеден, че Мартина Клумп ще успее. Беше наблюдавал очите й, а те не бяха прозорци към фанатична душа, а замъглени и объркани огледала на изгубено дете. Тя ще сгреши, защото не я води чиста воля, и без съмнение враговете й ще се възползват от слабостта й. Горкото момиче.
Омар се приведе на стола, хвана парапета и надникна напред по палубата. Избърса очилата си с влажния край на шала си и цъкна с език към далечната фигура на Асави, надвесена над парапета. Съжаляваше младия мъж, защото в празното сърце не може да има сила. Омар беше скромен божи човек и можеше да приеме съдбата, която го очаква. Асави обаче бе черупка с политически мотиви, които изчезват бързо и не оставят след себе си нищо, с което да застанеш пред съда на Аллах. Иранецът обожаваше властта, а тук, в бурното лоно на нещо много по-велико от човека, обичта му го беше изоставила.
„Вологоси“ имаше древна корабна камбана, която висеше от желязна релса някъде над камбуза. Португалският готвач я удряше, за да вика екипажа за храна и сега тя звучеше силно, а гласът й създаваше известно успокоение сред рева на морето и ръмженето на двигателите.
Омар отвори капака на джобния си часовник. Да, обед е и той е гладен. Докато се мъчеше да стане от стола, той бавно, със съжаление поклати глава.
Асави повръщаше в морето, извил неудобно гръб.
23.
Амануз
Тънката розова ивица на залязващото слънце се задържа като усмивка върху лицето на красива жена, а после бавно изчезна зад далечното било на Сиди Моктар. Както във всички пустини по света нощта настъпи бързо и земята й предаде топлината си. Сред тъмната равнина Амануз светлините на Маракеш бяха като блед ореол върху тъмно одеяло, но стигнаха, за да се види на фона им черната птица, която се издигаше към небето. Докато мъжете на Бени Баум се привеждаха покрай прашния път, за да запалят омаслените фитили на сигналните си светлини, те гледаха учудено познатата й форма.
В епоха, когато никое от човешките механични постижения не се прави с цел да трае дълго, по правило нито един „Дъглас“ С–47 не би трябвало да може да лети. Но невероятните транспортни самолети, наричани от американците „въздушни влакове“, от англичаните и израелците „Дакота“, и „Албатрос“ от всички останали, продължаваха да летят и да доставят медицински материали из Африка, също както някога го бяха правили в Китай и както бяха спускали парашутисти над Флорида, над Сицилия, Нормандия и прохода Митла.