Това е самолет, който не се произвежда вече от четиридесет години и когато кацне на пистата, носи със себе си формата и звуците на отдавна минали години, когато машините са били закръглени и без остри ръбове. В годината, когато тази „Дакота“ се е родила, все още са наричали самолетите с женски имена, защото са приличали на рубенсови модели със закръглени форми и унесен поглед, с две големи витла, които се издигат нагоре, когато самолетът кацне, и с дебели гуми на колесниците, които хвърлят настрани вълни от камъчета и пясък, както сега ги рисуват по детските филми.
Хората на Баум знаеха, че Шаул Нимроди ще осигури необходимото. Бяха очаквали „Отер“ с два мотора, бяха се надявали на израелски „Арава“. Но това не беше просто самолет. Това бе машина на времето, амулет за успех.
Пилотите на дакотата бяха благодарни за сигнализацията от примитивни пламъци на мястото за кацане и докоснаха пътя точно преди първия „гузник“. А докато боядисаната камуфлажно опашка минаваше край трептящите пламъчета, Джери Байндър постави обувката си върху тенекиената кутия, усмихна се широко и възкликна:
— Нимроди, ти си едно прекрасно копеле!
Задното колело на дакотата вдигна опашка от прах и спирачките го удържаха на петдесет метра след последния горящ сигнал, където самолетът спря с ръмжене, а мъжете вдигнаха угасените вече консервни кутии и хукнаха към него.
Бяха метнали торбите с парашутите на гърба си, а отгоре им черните раници, които ги удряха по вратовете, докато се спускаха от склоновете към пътя и тичаха към вратата на самолета, намираща се до опашката. Садин и Шнелер носеха навитото на руло платнище като състезатели в някакво телевизионно шоу.
Когато мъжете приближиха самолета, от вратата се показа лицето на Шаул Нимроди. Той спусна малка стълбичка, но още преди да опре в земята, О’Донован, който дотича пръв, започна да разтоварва багажа си.
— Не! — извика Баба и протегна ръце откъм тъмния отвор. — Хайде! Качвай се!
Дребният полковник се разкрачи в рамката на вратата. О’Донован, който се вглеждаше през праха, вдигнат от въртящите се витла, постави крак върху първото стъпало и се изненада, когато се оказа внезапно дръпнат вътре във фюзелажа. Всички и всичко беше в самолета след деветдесет секунди с изключение на Баум, който застана под стълбичката, свали багажа си и го хвърли на Нимроди. Очко стоеше зад него на пътя, пъхнал ръце в джобовете на спортното яке на Байндър, което му беше дадено за временно пазене.
Баум направи знак с ръка на Нимроди и двигателите изреваха. Нимроди се наведе към кабината, бързо преброи хората и се показа отново.
— Готово! Да вървим! — извика той.
Бени се наведе към ухото на Очко.
— Хайде — извика той. — Влизай.
Очко изненадано вдигна глава и го зяпна. Беше очаквал да остане, да се върне в хотела, да откара камионетката в Казабланка и после да търси начин да се прибере у дома. Може би с кораб.
— Ами камионетката? — немощно извика той.
Бени го прегърна през врата и го дръпна към себе си.
— Да не мислиш, че ще те оставя тук за приятелски разпит?
— Ама, Бени…
— Влизай! Това е заповед! Ти си в отпуска, не са те уволнили.
Откъм Хад Абдула Рият на пътя се появиха фарове.
— Е?! — изкрещя Нимроди, Баум плесна Очко по гърба и го бутна към стълбата. Аналитикът се изкатери, а после се появиха ръцете на Екщайн, който сграбчи Баум и го издърпа. Нимроди хвана стълбата, дръпна я вътре и затръшна вратата.
Мъжете очакваха известен отдих, докато дакотата обърне и се засили за излитане. Отпуснати върху зелените метални седалки, те бавно разтоварваха багажа си. Но пилотите вече се насочиха срещу вятъра и макар пътят за Амануз да правеше остър завой наляво само на хиляда метра отпред, те натиснаха педалите и се хванаха за щурвалите.
Мъжете нямаха време нито да седнат нормално, нито да затегнат коланите, които се люшкаха встрани от седалките. Докато дакотата набираше скорост, гумите й подскачаха по камъните, а мъжете се хванаха здраво за по нещо метално. Ревът на двигателите и подскачането на колесника създаваха шум като от мотоциклет в затворен хамбар. Инерцията хвърли О’Донован настрани върху скута на Байндър.