— Тези първите са Атласките планини — показа пилотът. — Големият връх отпред е Джбел Сархо. Ще друса, но не е опасно. — Той се наведе към прозорчето отляво и посочи надолу. — Следваме пътя към Уарзазате, а после към Загора. След това летим право над дюните до границата.
— Ниско ли ще летите?
— Ще подплашим бедуините.
Нимроди потри ръце.
— А къде са ми провизиите?
— В левия отоплителен въздуховод и зад десния панел на кенефа — каза пилотът. — Доставчиците ти приличаха на пирати диваци.
— Ами че те са си такива.
— В кутията на навигатора има дрелка. И побързай, че да можем да пуснем отоплението.
Нимроди се извърна да си ходи, но спря.
— Между другото — каза той. — Може ли някой от вас да кара малък пътнически самолет?
Пилотът и партньорът му се спогледаха и после се извърнаха към подполковника.
— Можем да караме всичко, което има крила и двигател — заяви южноафриканецът.
— Добре — плесна по стената Нимроди.
— Баба?
— Да?
— Б’ацлаха40 — каза той на иврит.
Нимроди се ококори с привидна изненада.
— Ма? Ата йеуди?41
Пилотите се изсмяха и той си тръгна.
Под сгъваемата масичка на навигатора имаше голяма метална кутия за инструменти и Нимроди измъкна от нея задвижвана с батерии отвертка. Върна се в товарния отсек, ухили се на Бени Баум и показа тавана. Два големи алуминиеви въздуховода минаваха по дължината на кабината. Баум, Екщайн и Набе станаха и притиснаха длани към левия. Нимроди скочи върху седалката и започна бързо да развива винтовете и да ги пуска в джоба на якето си. После внимателно отвори едната страна на въздуховода, бръкна вътре и извади дълъг, увит в зебло пакет, превързан с канап. Хвърли го през кабината към О’Донован, който веднага започна да го разкъсва като сираче, получило коледен подарък.
Когато въздуховодът се изпразни, а Нимроди започна да завива обратно винтовете, подът на кабината се отрупа с парчета зебло и канапи. Мъжете се бяха събрали около четири КАР–15 „Кол Командо“ — сгъваемата версия на карабините М–16 и едно мини-узи с метален приклад. Шнелер се хилеше към Нимроди и клатеше глава, хванал английска снайперска пушка „Паркер-Хале“-М85.
Двигателите на дакотата продължаваха да реват спокойно и вятърът блъскаше по корпуса. Затова О’Донован трябваше да вика.
— Обаче са само шест, Баба.
— И нямат пълнители, бебчо — добави Байндър, като пъхна пръст в отвора на една от карабините.
— Много е желателно да имаме и амуниции — каза Набе.
Нимроди не им обърна внимание и тръгна назад към тоалетната.
Вмъкна се вътре и бързо свали с отвертката десния панел. Между ребрата чак до височината на кръста му бяха натъпкани картонени кутии с 5,56-милиметрови, 9-милиметрови и 7,62 стандартни натовски куршуми, обикновени и трасиращи. Над тях като тухли бяха подредени купчини черни пълнители. И накрая имаше три мощни пистолета „Браунинг“ в кожени кобури с презрамки, залепени със здрави лепенки към стената. Нимроди махна на Очко, чието лице бе придобило зеленикавия цвят на стените. Дребният мъж се приближи със залитане, за да постави начало на редицата, по която Нимроди започна да раздава боеприпасите.
Ако бяха обикновени пътници, друсането на дакотата вече да ги е накарало да повръщат. Ако бяха спортисти или обикновени парашутисти, онзи странен феномен наречен успокоител на скачача щеше да се е задействал. Мозъкът разбира, че тялото се готви да извърши невероятно неестествено действие, и внезапно го упоява в сън. Но те бяха натоварени с проблеми по екипировката си и ги решаваха, оживени от адреналина.
Всички бяха обути във военни боти, защото човек не може да ходи бързо по дюните с леките парашутни обувки. Даже Байндър инстинктивно си беше опаковал в багажа ботите, с които бе газил из виетнамските джунгли. Всеки носеше различни панталони: някои стандартните за израелската армия с откъснати обозначения, други стари американски зеленикави панталони за туризъм из джунглите. Те свалиха обувките си и стегнаха панталоните с ластици около глезените, за да не влиза под тях студеният вятър при скока. После свалиха надолу панталоните и всеки сряза леко ластика и долната част на крачолите на топлото бельо. Допълнителното облекло беше важно за времето на скока, но когато започнеха да се придвижват бързо, топлината щеше да ги изтощи. След като се приземят, щяха да успеят бързо да смъкнат панталоните си и да се освободят от топлото бельо, без да си събуват обувките.