Всеки от мъжете носеше дебел пуловер, някои от които бяха боядисани в по-тъмни цветове през последния ден в Маракеш, а отгоре им облякоха тъмните планински анораци, с които бяха се издокарали на срещата в Казабланка. Байндър, който даде бялото си яке на Очко, си беше купил старо американско военно яке от пазара.
Те привързаха ръкавите към китките с изолирбанд, а после укрепиха фенерчетата към лявата си китка и провериха крушките им. Сложиха си плетените шапки, поставиха очилата да висят около шията на еластичните си ленти. Диди и Амир имаха леки „Крупс“, които винаги носеха при пътуване, а за останалите Мустафа намери работни очила с гумени уплътнители. Садин беше пробил малки дупчици в горната част на всички стъкла, за да не се запотяват.
Баум и Екщайн наблюдаваха подготовката на оръжията. Карабините не бяха нови, но затова пък много чисти и, изглежда, действаха добре. Мъжете ги разглобиха и провериха ударниците. По навик, заради предпазливост или суеверие, те извадиха комплектите за почистване и изчистиха дулата. Набе, като запален любител на пистолетите, с удоволствие прие един от мощните браунинги. Също и Лапкин. Баум, който изобщо не беше добър стрелец, взе третия. Мини-узито се оказа любимо оръжие на Диди и той го стискаше като малко дете играчка.
— Стандартно нощно зареждане — каза Баум на Садин, който го предаде и на останалите.
— Какво е „стандартно“ за вас, момчета? — попита О’Донован.
— В пълнителите за тридесет патрона зареждаме само двадесет и девет — отговори Екщайн. — Първите два трябва да са трасиращи, за да знае човек кога му свършва пълнителят. След това се поставят три обикновени и един трасиращ и така до края.
— Има смисъл — обади се Байндър. Карабините бяха само с по седем пълнителя. Би предпочел да са десет, но се радваше, че поне няма да му се налага да воюва с лък и стрели.
— Как ще коригирам тази работа? — чудеше се Шнелер над снайперската пушка. Тя имаше 4×10 оптически мерник „Песар“, но нямаше как да разбере дали е насочен правилно.
— Съвсем наскоро е пристреляна на 300 метра — извика му Нимроди. — На такова или по-близко разстояние всичко ще е наред, приятелю.
Шнелер вдигна вежда. Какво ли е правил Баба в Мавритания? Дали не е ходил на лов за глигани? Няма значение. Думата му е чисто злато.
Заредили вече всички пълнители, мъжете се изправиха и се хванаха за дръжките по фюзелажа, за да ги нагласят по джобовете си така, че да не дрънкат при движение. Очко, чийто страх изобщо не беше отминал, но и не можеше да участва в работата, внезапно реши, че боклукът по пода трябва да се прибере. Измъкна изпод седалката тенекиена кофа и започна да прибира парцалите, канапа и разкъсаните кутии от патрони.
Диди стана от седалката си до товарната врата и застана с разкрачени крака.
— Слушайте — извика той. — Можете да сложите един от пълнителите в страничния джоб на панталоните, а останалите в раниците на гърба.
Мъжете насядаха и с нежелание се разделиха с амунициите си. Лернер отиде при О’Донован, накара го да стане и го използва като манекен. Карабината имаше колан, който той прекара през дясното рамо на О’Донован и диагонално през гърба му, така че оръжието остана хоризонтално малко под слабините му с дулото, обърнато наляво и от другата страна на мястото, откъдето ще се разтвори малкия помощен парашут. Той коленичи и вдигна раницата към гърдите му. Пристегна я така, че да държи карабината, а самата раница да е на нивото на корема.
След това отвори парашутната торба на О’Донован, вдигна червения контейнер и разшири презрамките. Помогна му да ги надене, после го накара да се обърне, прекара допълнителните каиши през презрамките на раницата, закопча ги и ги стегна, докато детективът не изпъшка. Когато закопча нагръдния колан, усети как тупти сърцето на О’Донован, което беше добре, защото само робот или психопат не би реагирал на подобна процедура.
Той хвана раменете на О’Донован и го огледа.
— Мисля, че е добре, Майк — каза Диди, който за пръв път се обърна към О’Донован с малкото му име. — Ти как смяташ?
— Чувствам ги добре. — Американецът подскочи, за да провери как се държи оборудването му. — Но ще е по-добре да мога бързо да се освободя. — Когато военен парашутист скача с цялото си оборудване, обикновено то се закача в торба на пръстените на хамута. След отварянето на парашута той освобождава торбата и тя пада закачена на петметрово въже към хамута. Този метод имаше предимства през нощта, защото човек чува удара на торбата в земята и знае, че скоро ще я докосне с крака.
— Не става, когато летиш с крило — отговори Диди, обърна О’Донован и го огледа откъм гърба. — Висящата торба пречи на маневреността, особено близо до земята, когато ти е най-необходима. — О’Донован се съгласи, а Диди побутна раницата, за да види дали затруднява движенията. — Не се опитвай да паднеш прав, но ако можеш, не се търкаляй. Просто седни, все едно се хвърляш върху базата при бейзбол. По-добре да си нараниш задника, отколкото да си счупиш крак или ребра.