Байндър се надигна от мястото си и дръпна Диди за лакътя.
— Хей, шефе. Защо не нанижем оръжията с дулото надолу под хамутите?
Макар Диди да се усмихна, беше ясно, че смята предложението за неприемливо.
— Защото не те познавам, приятел, и поради това ти нямам доверие. Ако имаш някаква повреда нощем и търсиш нож да срежеш въже, може да хванеш спусъка и да го дърпаш, чудейки се защо проклетият резервен парашут не се отваря.
Байндър вдигна ръце.
— Ясно.
Диди се обърна да погледне Лапкин и Нимроди, които бяха седнали назад до товарната врата. И двамата вдигнаха палци към него. Той застана в началото на кабината, обърна се към опашката и вдигна длани. Дакотата беше престанала да завива и след като премина над Джбел Сархо, се спускаше плавно към по-ниските плата на Кем Кем. Мъжете станаха и започнаха да нагласят оръжията си, както Диди им показа с О’Донован.
Нимроди и Лапкин работеха в задната част на самолета, а Диди отпред. Баум и Набе бяха лесни, защото пистолетите им влязоха в раниците. На Байндър дадоха тръбите от мотопеда, които Диди бе разглобил и опаковал. Шнелер беше по-труден, докато Нимроди и Лапкин решиха да закрепят със здрави лепенки пушката към лявото му бедро с дулото нагоре и окуляра към тялото му, увит в платно, стегнато с изолирбанд. После го накараха да опита приземяване надясно в легнало положение.
Най-накрая тримата майстори застанаха при Садин, като почесваха брадите си. Сега на всички им се искаше да бяха отхвърлили откачената му идея с мотопеда, защото имаше много голяма вероятност тежестта да го убие. Първоначално Диди мислеше да закачи рамката на мотопеда към два от ремъците на хамута и да го закрепи с въже. Садин щеше да среже връзките и да остави машината да виси под него. Но сега австралиецът се колебаеше. Знаеше, че когато Садин скочи, мотопедът веднага ще го повлече по вятъра и ще го превърти във въздуха. Може да го удари при скока, да му смачка гръдния кош или челюстта. Не можеше да си представи и как Садин ще скочи от самолета с такъв товар.
— Да се откажем от тази проклета работа — мрачно предложи Диди.
— Не може — каза в ухото му Лапкин. — Ако го изхвърлиш от плана, ще убиеш морала на всички.
— Ако го вземем обаче, той ще убие него — изсъска Диди.
— Прав е — намеси се Нимроди. — Трябва да намерим друг начин.
Садин ги погледна унило в очакване на присъдата.
— А имам и това — посочи той раницата и карабината си.
— Извинете ме, господа.
Диди и Амир се отдръпнаха, за да направят място на бледото лице на Очко. Аналитикът слушаше разговора и тъй като явно нямаше други предложения, той направи своето.
— Садин ще бъде с големия парашут с въжето за издърпване, нали?
— Да — каза Диди. — Дадох му „Облака“. И?
— И той ще скочи пръв. Нали?
— Да, да — нетърпеливо отвърна Диди.
— Казвай, Очко. — Баум се беше приближил към групата.
Очко бутна очилата си нагоре по носа.
— Ами защо не го накарате да скочи, както американците го правят от хеликоптер? Сложете му раницата и оръжието както искахте, после мотопеда. След това той ще седне в отвора на вратата и ще държи въжето в ръка. Може просто да се изтърколи напред, да падне право надолу и да дръпне. Нали?
Никой не каза нищо за момент, а после Нимроди хвана Очко и го целуна по двете бузи като Де Гол, когато награждава с военен кръст. Диди удари Очко по гърба и извика:
— Ах ти, блестящ дребосък! Ще ти купя цял сандък „Фостър’с“!
Очко се усмихна срамежливо, като тайничко преглътна повдигането при представата за толкова много бира.
— Затова получава толкова голяма заплата — гордо се обади Баум, залитайки под тежестта на багажа си.
Силното бръмчене на двигателите на дакотата понамаля и Нимроди се приведе към едно прозорче. За миг не виждаше нищо освен кълбенето на преминаващ облак, но после завесата веднага се смени с черно. Бяха прелетели над високите върхове на Атласките планини, над Загора и Джбел Тадрарт и продължаваха да се снижават. По огромната пустош на Кем Кем и отвъд, където Хамада дю Гюир се простираше до хоризонта, не се виждаше никаква светлинка. Тази част на пустинята се състоеше от равнини и долчини. Върху нощното небе нямаше луна, но беше пълно със звезди и светлината им огряваше кафеникаво-червената пръст, изпечена от слънцето и ветровете и набраздена с криви, черни вени. Пейзажът се местеше бързо назад под крилото.