— Здрасти, приятел — заговори той в микрофона. — Говори ръководителят на скоковете.
— Хей, говориш като южняк — весело отвърна пилотът.
— Бях.
— И аз съм от Йоханесбург.
— На какво разстояние сме? — попита Диди.
— Около двадесет минути от границата.
— Вятър?
— На шестнадесет хиляди фута ще имаме осемнадесет възела откъм сто шестдесет и три градуса юг-югоизток. Бени-Абес съобщава дванадесет възела под десет хиляди фута.
— В метри, ако обичаш.
— Раздели на три и умножи по нула шест, приятел.
Диди се усмихна. Започна да пресмята средната скорост на движение на парашутите крило, която е около 25 фута или 5,4 метра за секунда, спрямо 10 фута за секунда снижаване, като вземаше предвид скоростта и височината на вятъра. Ако се движат по вятъра, ще бъдат във въздуха двадесет и шест минути и ще изминат двадесет и три километра разстояние. Диди се беше надявал на вятър с посока север-юг, за да се приземят на север от бърлогата на Клумп и да могат да минат високо над нея, за да огледат, преди да се спуснат, но природата беше против тях.
— Съжалявам, приятел — каза той на пилота. — Ще трябва да навлезеш навътре. На двадесет и три километра югоизточно от обекта по посока на вятъра.
— Няма страшно — увери го пилотът.
— Ще спусна един от хората по-рано. — Диди погледна картата. — На около три километра северно от Джбел ел Акхал. Останалите ще скочим заедно.
— Всички от шестнадесет хиляди ли?
— Да.
— Ще сте замаяни — предупреди пилотът. Височината беше гранична за съдържанието на кислород.
— Ще се освежим по пътя надолу — отвърна Диди. — Каква е температурата?
— Ще се откажете ли, ако е студено?
— Не.
— Тогава не питай, приятел.
Диди се ухили и пак пресметна всичко отначало.
Рик Набе трябваше да се изпикае. Много му се искаше да стиска, докато се приземи, но знаеше, че няма да може, а мисълта да се носи из въздуха със замръзнала по панталоните урина никак не му хареса. Нимроди го видя да се бори с раницата и скочи да му помогне, но белгиецът се вмъкна в тоалетната с парашута на гръб, отчаяно затърси из панталоните си между коланите на хамута и най-накрая въздъхна с облекчение:
— Боже мой!
Дакотата беше започнала да се спуска бързо, когато Набе се добра до мястото си и отново стегна раницата. Диди слушаше говора от шлемофона и погледна към мъжете. После начерта въображаема линия върху пода от дясно на ляво и с другата ръка направи движение като за прелитане над нея. Пресичаха границата. Повика Баум и Екщайн, които станаха и се приближиха. Той се потупа по главата и после показа очите си. Мъжете спуснаха шапките върху лицата си и всички внезапно заприличаха на маскирани банкови обирджии. Сложиха очилата и нагласиха опъващите ластици, след което ги вдигнаха върху челата си.
В кабината на два пъти прокънтя силен звън и както винаги в транспортиращите самолети за парашутисти, това беше като сигнал на Павлов, който накара сърцата на мъжете да заудрят силно в гърдите им. Макар неизбежното да наближаваше, тялото винаги се мъчеше някак да се спаси от подобна лудост, но предупредителният звънец угаси всякакви надежди за отказ.
Диди се изправи, показа часовника си и вдигна десетте си пръста. Мъжете кимнаха, провериха ръкавиците, пристягането на панталоните и яките на анораците. Движенията им бяха резки и бързи. Нужно им беше да свършат с всичко това. Диди показа фенерчето върху лявата си ръка и го включи. Мъжете повториха действията му. Той носеше и второ фенерче върху дясната китка до компаса и също го включи, като показа на мъжете двете светлинки върху протегнатите си напред юмруци. „Аз ще съм човекът с двете светлинки.“ Те отново кимнаха като рота глухонеми.
Той отново се заслуша в шлемофона, после направи летящо движение с едната си ръка. Вдигна десет пръста, после осем.
Байндър се извърна към О’Донован и изви нагоре очи.
— Господи! — надвика той шума на двигателите. — Осемнадесет възела вятър!
О’Донован бързо пресметна скоростта на летене по вятъра.
— Не забравяй да се обърнеш с гръб за приземяването — извика той.
— Няма, мамицата му.
Диди вдигна два пъти дланите си и мъжете се изправиха. Лапкин мина между тях и ги подреди в дясната част на кабината, където се събраха като изплашени овце. Автоматично провериха отново екипировката си, огледаха се един друг за пропуски, дали помощните парашути са полуизвадени и готови, дали не виси някой колан, който да се увие и скъса въже.