Бени се наведе над своята раница и се зае да изпълнява собствените си заповеди. След шест дълги минути О’Донован и Екщайн се изправиха и започнаха да помагат на останалите.
— Майк и Ейтан — прошепна Бени от земята, където беше седнал и завързваше с лента лейкопласт радиостанцията към лявата презрамка на раницата си. — Изкачете онази висока дюна и фиксирайте координатите.
Двамата мъже затичаха напред с оръжието и компасите. Изкачиха северния склон на дюната и се свиха в пясъка близо до двадесетметровия й връх. Паднали на колене, надникнаха през билото.
Под тях морето от дюни се разширяваше към голяма, неясна, сива сянка. Отвъд нея към северозапад светлината на звездите очертаваше ниските склонове на дълга планинска верига. Тънка черна линия следваше извивките на предпланините — шосето Бен Зирег-Тагит. Някъде между сегашната им позиция и пътя под гънките на Сахара лежеше лагерът на Мартина.
Екщайн отвори компаса си. О’Донован измъкна от джоба си малък, облицован с каучук бинокъл.
Американецът огледа на северозапад. Видя купчинка сгради и бледи светлинки веднага зад огромен пясъчен хълм. Голямата дюна. И селцето беше единственото доказателство за човешки живот чак до хоризонта.
Той свали бинокъла и посочи.
— Това трябва да е Тагит — прошепна. — Но ако сме на правилната точка на приземяване, би трябвало да е там — посочи той на запад.
— Знам — отвърна Екщайн.
О’Донован го изгледа. Двамата се спуснаха обратно и затичаха към групата…
Мъжете бяха почти готови. Клечаха около Баум като скаути при лагерен огън и слушаха нарежданията му, докато затягаха презрамките на раниците и ремъците на оръжията си.
— Добре — каза Баум. — Заредете и бъдете готови.
В нощта се чу тракане и удар на желязо в желязо като при катастрофа.
Екщайн и О’Донован приближиха тичешком. Бени ги погледна.
— На три километра по-далеч сме — задъхано каза Екщайн.
— Пет от целта — добави О’Донован.
Бени се изправи. Вдигна ръка и погледна фосфоресциращия си часовник.
Полунощ.
Пет километра. По дюните. Без да каже дума, той разбута групата и затича на север.
Мъжете хукнаха подире му през пясъка.
24.
Скорпион
Рут се събуди от внезапна тишина.
Пет дни и нощи бензиновият генератор беше бръмчал непрекъснато в далечината. Първоначално непрекъснатото му бумтене я дразнеше ужасно и й пречеше да се успокои или да си почине. После беше започнала да приема машината с благодарност за енергията, която даваше на единствената крушка в килията й. И накрая бръмченето му я успокояваше като пулс, който й дава увереността, че е още жива, както звука от собственото й дишане.
Не беше спала изобщо след „разговора“ с Мартина. Преди това се беше сгушвала в леглото само да се стопли, завила глава с одеялото, за да не й пречи силната светлина на крушката. Не успя да постигне нищо, освен непрекъснато да се гърчи, защото животът й не премина като светкавица пред очите й, а се нижеше бавно. Сякаш пълзеше.
Но след удара по лицето, повишения адреналин от разправията и три часа усилено търсене, през които не успя да намери никакво оръжие или инструмент, за да се измъкне, тя най-накрая рухна. Спа цял следобед. Събуди се за малко от мириса на студената супа и три питки, които й бяха донесли при вратата. Изпълзя до храната, изяде я с пълно безразличие само заради необходимостта и отново заспа.
Сега се изправи седнала сред внезапно настъпилата пълна тишина и разтри очи, изплашена в един ужасен миг, че са я ослепили. Генераторът беше спрял и нямаше осветление. Стаичката беше почти съвсем тъмна с изключение на сивия конус от отражението на звездите във вентилаторния отвор и оттам върху пода, където решетката се виждаше като клетка за птици.
Тя опря гръб в стената и вдигна одеялото към гърдите си. За миг гробната тишина й даде надежда. Иронично желание да са я забравили. Мисълта, че поради някаква причина хората на Мартина са избягали. Но лека-полека започна да чува шумове, отекващи тихо иззад вратата и идещи отнякъде по веригата камиони. Стъпки тъпо отекваха напред-назад. Гласовете на мъжете викаха тревожно. Беше наострила уши като хрътка и различаваше металическо тракане, дрънкане на оръжия, пляскане на длани върху метал и силния звук от зареждане на пълнители в автомати.
Чувала беше тези звуци и преди. Това бяха звуците на смъртта.
Тя отметна завивките и скочи от леглото. Леденият под опари босите й крака, тя протегна ръце в тъмнината и намери вратата. Притисна ухо към нея, но бързо се извърна и погледна нагоре към отдушника.
Двигателят забръмча отново. Тя изчака, но лампата не светна. Пристъпи бавно в конуса мъждива светлина откъм отвора и примижа нагоре.