Не можеше да се мръдне, защото още беше привързан към мотопеда, краката му стърчаха разкрачени във въздуха и гърдите му хъркаха върху пясъка. Усещаше парашута да се развява някъде напред и да дърпа хамута, а болката направо го заслепи.
Боеше се да вдигне лявата си ръка, за да не би ребрата да пробият дроба му. Затова бавно я притегли към тялото си, провря дясната ръка зад врата, напипа дръжката на ножа и го издърпа. После започна да реже всяко въже и връзка, които успя да докопа.
Минаха цели пет минути, докато най-накрая се изправи, окъпан в пот и треперещ от болката, която се забиваше като нож отляво с всяко вдишване. Парашутът, усукан на голяма купчина, потрепваше под вятъра, а той само го гледаше как се мята като риба на сухо, съзнавайки, че трябва да го събере и зарови. Мотопедът лежеше настрани върху полюшващия се плат. Той свали шапката и очилата си, които бяха оставили дълбоки вдлъбнатини като карнавална маска около очите му. Погледна часовника си. Беше 00:26. Близо половин час след полунощ. Някъде дълбоко в себе си откри яростта и я извика, защото тя беше единственото лекарство, с което трябваше да победи болката. Освободи оръжието си, скъси презрамката, окачи го на врата си и вкара пълнител. После едва се сдържа да не изкрещи, когато се наведе и изправи мотопеда.
Вдигна го за дръжките, ругаейки го, задето го нарани така. Не си направи труда да сглоби раздалечените фарове, защото още беше рано. Окачи раницата си върху дръжката със спирачката и започна да бута.
Беше в малка падина и не можеше да види нищо извън краищата й. Спря и облегна мотопеда върху бедрото си, тъй като се паникьоса, че е сбъркал посоката. Извади компаса от джоба си, видя, че се е насочил почти на запад и продължи. Гумите потъваха в пясъка и той трябваше да повдигне ръчките, за да го придвижи. Напрежението го накара да се задъха, което пък притисна нежната тъкан на дроба към счупените ребра.
Залиташе и хриптеше, когато излезе от долчинката, но пейзажът го окуражи. Планинската верига беше много наблизо, простираше се от север към юг и се издигаше пред него в тъмнината. Празният път беше на не повече от сто метра надолу по склона от втвърден пясък.
С ръмжене бутна мотопеда напред и сега за негово облекчение той се раздвижи, гумите се завъртяха леко по склона. На половината път надолу се засили дотолкова, че Садин реши да се качи на машината, като гледаше да държи гърдите си изправени. Захапа устни, включи запалването и завъртя стартера.
Нищо не се случи. Това чудо дори не изръмжа. Не кихна даже.
Той спусна крака и заби пети, за да спре. Наведе се да напомпа смукача, като издиша колкото можеше повече въздух от дробовете си. После се отблъсна отново, набра скорост, подскочи върху един камък, но успя да задържи машината права, като обърна кормилото на юг. Стигна асфалта, включи на скорост и завъртя ръчката.
Нищо.
Свършено. Няма начин да го раздвижи с педалите, за да запали.
Той избълва цял поток испански ругатни, стисна спирачката и спря по средата на пътя. Погледна часовника си. След двадесет минути цялата мисия ще зависи от появата на два фара, които той няма да успее да запали. Шнелер излезе прав. Идеята си беше смехотворна. Собствената му егоистична идиотщина и надута инженерска увереност ги обрече на провал.
Тогава забеляза нещо на пътя. Беше собствената му сянка, силуетът на карабината, къдрите на косата, очертаващи се все по-ясно и удължаващи се напред.
Той скочи от мотопеда и го събори на пътя, като ритна гумата, за да се завърти. Самият той отиде в средата на шосето, коленичи, остави оръжието долу и го покри с тялото си, присвито от истинска, неподправена болка. Чу приближаването на колата, усети блясъка на фаровете, а после равномерното бучене, когато тя спря. Изскърца врата. Чифт обувки с меки подметки изшептяха до него. Той не помръдна, докато една ръка не докосна рамото му, а тогава се извъртя и седна като труп във филм на ужасите, хванал за ръкава изплашения алжирец. Заби дулото на карабината във врата му.
Садин знаеше, че тук всички разбират френски. Но той не го говореше. Разполагаше само с усмивка.
— Буенас ночес, амиго44 — каза той.
За пехотинеца пясъкът и снегът са почти едно и също. Кошмарно препятствие за движението напред. Може да бързаш, дори да започнеш похода си със самоуверен спринт, но не след дълго пръстите, които задържат обувките ти, карат мускулите на краката да пламнат и да се свият в болезнени възли. По заснежена повърхност имаш леко предимство, защото усилията повишават температурата на тялото и докато се движиш, не можеш да замръзнеш до смърт. Но в пустинята единственото облекчение е надеждата, че скоро ще припаднеш или ще бъдеш убит.