Бени и хората му вече не тичаха. Влачеха се. Изтръпването от скока преди не повече от час се превърна в приятен спомен, а нежеланието да свалят топлото бельо в шега. Дрехите им потъмняха от черните амеби на потта, пръстите в ръкавиците се плъзгаха по спусъците, изцапаните им с вакса лица блестяха като на докери от пристанище някъде в Третия свят, а дъхът им излизаше сякаш от турбините на задавени двигатели. Всеки от тях беше правил това и преди. Много пъти. Но то не пречеше да им се иска да са голи, боси и да носят оръжията си върху платнени препаски като индианци от поречието на Амазонка.
Пустинното небе беше обсипано със звезди, а пурпурносивите дюни се виждаха добре, макар и влудяващо безлични в повторението си. Мъжете не се опасяваха, че ще се отклонят от курса, защото следяха компасите си. Освен това, макар да не им носеше никакво успокоение, до ушите им достигаше вой на двигател, който им действаше като сирена откъм целта.
Въпреки това времето им беше малко и Бени го знаеше. Екщайн измерваше разстоянието. Всеки войник знае размера на крачката си, а Екщайн правеше шестдесет на всеки сто метра. Но по пясъците на Сахара те се препъваха с бебешки стъпки и им се струваше, че минават векове, докато се издигнат пръстите, бележещи изминаването на километър.
Вече се бяха пръснали по двойки и поддържаха контакт чрез шептящите радиостанции. Това беше според плана, но първоначалната концепция да заобиколят лагера на Клумп откъм запад, юг и изток трябваше да бъде отхвърлена. Приближаваха откъм югоизток и нямаше време.
Бени беше заповядал на Шнелер и Набе да заемат класическата за израелската пехота линия „банан“. Те трябваше да свият вдясно, да изкатерят източния фланг на „котела“ на Мартина и да се окопаят като гнездо на лека картечница. Снайперската пушка и мощният пистолет трябваше да компенсират липсата на картечница. Диди и Амир щяха да използват сенките на покрития с мрежа самолет, за да навлязат навътре в югоизточния квадрант, докато О’Донован и Байндър се изкачат по склона на петдесет метра западно от тях по южната граница. Баум и Екщайн щяха да се приближат точно срещу полукръга от закопани камиони.
Ако има противопехотни мини, първата детонация ще го докаже. Ако Клумп разполага с достатъчно жива сила, за да направи засада, стрелбата щеше да даде доказателство за такава. Така или иначе те вече не разполагаха с време, за да си позволят лукса да проверяват, и всички се съгласиха, че просто ще нападнат.
Бени падна на ръце и колене близо до върха на една дюна. Беше невероятно изтощен, да, но като запален пушач, който още може да изиграе цял мач, нямаше да позволи да го лишат от Световната купа на живота му. Беше паднал инстинктивно и десния му лакът се заби в пясъка, за да държи вдигнат пистолета. Екщайн приближи и коленичи вляво от него. Потта се стичаше изпод шапката му, капеше от края на опашката върху раницата му.
И двамата се взряха напред, над около още четвърт километър дюни, зад които се виждаше право било, което изглеждаше издигнато нарочно. Между него и следващата редица дюни лежеше хоризонтален черен овал като повърхност на голямо нефтено езеро, в което те не можеха да видят нищо. Далечният хоризонт се сливаше с черните върхове на снижаващи се планини и върха Джбел Ес-себа.
Екщайн, задъхан като маратонец, побутна Бени и посочи вдясно. В югоизточния край на черния котел, точно под една дюна с формата на рампа, въпреки камуфлажната мрежа, блестеше краят на металическа опашка. Двамата мъже се спогледаха. Пулсът им се ускори още повече.
Баум посягаше да включи бутона на уоки-токито си, когато и двамата с Екщайн внезапно извърнаха глави наляво. Южният край на лагера се извиваше в тъмнината, но тясната му опашка внезапно се освети от подскачащите светлини на приближаващо превозно средство.
— Садин — прошепна Ейтан, а на Бени му прозвуча като библейска благословия. После той погледна останалото разстояние от пустинята и тя се превърна в кабалистично проклятие. Бени натисна бутона на микрофона.
— Кан Найлон — заговори на иврит, но веднага си спомни за О’Донован. — Тук Найлон. Говори Пети. Движение!
— Говори втори — чу се гласът на О’Донован в слушалката на Бени. — Хукваме.
— Три — прошепна Диди.
— Четири — каза Набе. — Не нападайте без нас!
Екщайн скочи и сграбчи антената на Бени, но едва успя да я бутне навътре в радиостанцията, когато едрият му наставник изчезна изпод ръката му като летящ призрак.
Новата придобивка на Садин беше бяло „Рено“ комби. Отпред кабината беше като на лимузина, а отзад имаше издигната покрита каросерия, надписана с инициалите на алжирската пощенска служба. Сега му се искаше шофьорът да е бил жена, за предпочитане по-възрастна, защото щеше да може да я сложи седнала до себе си и вероятно да спечели още минута-две за Бени. Но беше доволен и от онова, което му дари провидението, и се надяваше да е направил правилно завоя наляво. Не се опасяваше, че шофьорът, когото беше изплашил до смърт и изпъдил сред дюните, ще повика полиция. Онзи приятел щеше да се крие до зори и нямаше да излезе, докато не види да минава някой сънародник.