Широката долчина изглеждаше както се полага. Повърхността й изравнена за движение на превозни средства, а склоновете издигнати, както на изработения от Очко модел. Той караше с дясната ръка и включваше странния горен лост за скорости също с нея, защото не можеше вече изобщо да помръдне лявата. Усещаше металическия вкус на кръвта в устата си и се опитваше да кашля колкото е възможно по-малко. Странното бяло покривало на шофьора скриваше всичко освен очите му и го правеше да прилича на афганистански муджахидин. Карабината му лежеше в скута, с дуло, насочено към лявата врата.
Беше се подготвил Клумп да е разположила постове по пътя, които да го пресрещнат, и се изненада, че не се появява никой. Но всъщност тя очакваше Баум и майка си. И знаеше, че Баум няма да й даде нищо, докато не види дъщеря си.
Всяка издатинка по пътя забиваше нож в гърдите му. Не вярваше да умре от това нараняване, макар че Господ знае дали би издържал друго, по-сериозно в скоро време. Но изобщо не му пукаше. Беше пристигнал навреме и след още няколко метра ще е изпълнил ролята си.
Проходът внезапно се разтвори. Десният склон продължи напред, а левият правеше лека извивка. Той свали крак от педала на газта и натисна спирачки, после включи ръчката на задна скорост, но остана на място. Жълтите фарове осветиха в далечината силуета на покрит с маскировъчна мрежа самолет. Вляво от него няколко фигури се оттеглиха от светлината на фаровете като срамежливи вампири.
Той не помръдна, а само стисна с дясната си ръка карабината, нагласи на автоматична стрелба и постави пръст на спусъка. Внезапно се сети, че Баум и компания може още да се придвижват някъде из Сахара, и мисълта, че е сам срещу всички тези бандити, едва не го накара да се изсмее.
После видя момичето и вече никак не му беше смешно.
Тя стоеше в края на осветеното от фаровете му пространство. Беше боса, носеше някакъв пуловер и изглеждаше така, сякаш са я дърпали из пясъците. Главата й бе леко наведена, дългата й коса — изцапана с кал, но въпреки това той виждаше блясъка на очите й. Садин се задъха. В него се надигаше испанската ярост и вече изобщо не усещаше болката в ребрата.
„Къде си, Баум?“ — изръмжа мислено.
Един глас извика от тъмнината. Женски глас, но не беше дъщерята на Бени, нито на език, който той да разбира.
— Во бист ду, Баум?45 — попита гласът.
— Сега, Бени — въздъхна Садин. — Хайде!
Друга фигура влезе под светлината зад дъщерята на Бени. Къса, руса коса и ръка, която се издигна над рамото на момичето и го стисна здраво.
„За Бога, Бени!“
Мартина беше заслепена от фаровете, но това не я плашеше. Пазеше я човешка стена, непробиваема като титан. Муса стоеше отляво, Юсуф отдясно, а останалите мъже бяха приклекнали в тъмнината наоколо.
Чувстваше само надигащата се експлозия на ярост, защото колата стоеше на мястото си като изоставен кораб, без признаци на живот. Само двигателят работеше. Нахалство! Да не мисли Баум, че ще го чака винаги така като някаква наказана ученичка?
— Искам да я видя! — извика тя по-високо, този път на английски.
Нищо.
— Добре — прошепна тя със стиснати зъби. Пристъпи по-близо до Рут и я хвана за врата, там, където биеше пулса й. — Какво каза за бащината любов? — изръмжа тя и стисна жестоко пръсти.
Рут падна на колене. Започна да хлипа, когато Мартина насочи 38-калибровия си пистолет и опря дулото в главата й.
Първият изстрел на Шнелер изобщо не достигна Мартина. Но като имаше предвид, че току-що е изкачил дюната от източната страна, падна по корем и се прицели за по-малко от две секунди, улучената челюст на Юсуф беше направо удар в десетката. Едрият мъж подскочи и падна на земята миг преди изстрелът на 7,62 милиметровия куршум да отекне в долината. След това всичко избухна в лавина от огън и гръм.
Близкият бой не е онова, което показват по филмите, внимателно режисирано, за да може публиката да го проследи. Нощният бой прилича повече на верижна катастрофа на шосе, където десетина коли са се струпали една върху друга, а шофьорите им са видели само частици ужас, накъсани от звуци като в стар кинопреглед. Някои от тях човек запомня завинаги, особено онези, осветени от експлозиите и припламващите изстрели. Но повечето остава личен, клаустрофобичен опит, в който си заглушен от собствената си стрелба, ноздрите и дробовете ти са пълни с барутен дим, писъците звучат като излезли от твоята уста, а сам си заключен в собствената си тясна кутия на жестокостта.