Приближаващият се бряг на Североизточно Мароко вече започна да блести в бледорозово под бързо избледняващото небе, а Бени едва се въздържаше да не гледа часовника си. Но циферблатът точно над коляното на пилота привличаше погледа му. Често му се беше случвало да поглежда към ясносиньото небе по пладне и да зърне странната поява на белия лунен сърп. Точно като този тревожен феномен, сега утринното слънце се готвеше да блесне над „Лунен лъч“.
„Може и да успеем“ — помисли той, макар че мисълта да пристигнат и да попаднат на димящи останки от морска катастрофа го караха да викне: „Давай!“ Чувстваше се като младеж, притиснат зад бавно движещата се кола на някой старец. Все пак имаха късмет, че никой не попречи на полета им. Бяха чули само тревогата в алжирската военновъздушна база в Бени-Абес тъкмо когато пресичаха границата обратно към Мароко. След това кулите в Будниб, Таза и в момента в Ел Алеб им поискаха сведения. Екщайн им отговаряше спокойно на френски, използвайки позивните на Нимроди като Ахмед Табри и ги пренасочваше към командира на базата в „Менара“. Никой не им заповяда да кацнат, макар че това едва ли успокои Бени, който се тревожеше дали Нимроди ще успее да преведе в безопасност през вълчите зъби останалите с него хора. Образът на ранения О’Донован и дъщеря му, свидетелка на неговата болка, го караше да скърца със зъби. Съвестта го гризеше жестоко заради предишната му ревност към любовта помежду им.
Погледна към Екщайн, който сякаш мислено зовеше Средиземно море да се покаже на хоризонта. Партньорът му беше мръсен, пръстите му изгорени от парафина, лицето още изцапано с кафява вакса, а русата му коса пълна с прах като на танков командир в пустинята. Приведен напред в старото кожено кресло на дакотата и поставил големия шлемофон, той приличаше на наемник, пренасящ наркотици за престъпен картел. Баум беше благодарен, че няма огледало, в което да зърне собствената си физиономия.
— Мислиш ли, че са се измъкнали, Ейтан? — надвика Бени шума на двигателите.
— Не — отвърна Ейтан, без да извръща глава. — Още не. Ще се учудя, ако алжирците им позволят просто ей така да излетят и да им изчезнат.
— Благодаря ти за искреността — изръмжа Бени.
— Бени, дори и да са ги арестували, мислиш ли, че алжирците ще им направят нещо, след като Розели вдигне шум по целия свят?
— Не.
— Тогава млъкни и дай да се заемем с Мартина.
Бени изпъшка и разтри лицето си. Ръката му, изцапана от кръвта на Шнелер, се покри и с кафява вакса. Той изтри длан в пуловера си, боядисан неравномерно в черно.
Да се заеме с Мартина. Да. Сега това беше основното. Да се концентрира върху лудостта й, жестокостта на психопатка, факта, че едва не екзекутира Рут. Да потисне разкъсващите подозрения защо, след като със сигурност е можела да убие дъщеря му, съзнателно се е отказала от тази възможност. Да отхвърли фантазиите, че отвличането на Рут е било отмъщение на изоставена любовница и да постави Мартина в другата категория, с която обикновено оправдаваше жестоките действия на професията си. Сега не беше време да оценява възможността на Мартина да постъпва милосърдно. Тя беше застреляла Майкъл О’Донован, без да трепне. Но пък не застреля Бени, макар че би трябвало да предпочете да убие първо него.
Няма значение. Защото всъщност Бени изобщо не очакваше да види отново Мартина. Да, тя беше взела хеликоптер, чийто камуфлаж като машина на ООН явно бе направен, за да възпре всеки, който би помислил да го свали. И той не се съмняваше, че „Миноу“ е на борда на хеликоптера. Но ако Мартина не е пресякла границата, след която желанието за самоунищожение надделява над разума, тя ще разбере, че предполагаемата й мишена вече е вдигната под пълна тревога. И макар и с нежелание, ще предпочете да се измъкне. Би избрала живота.
Тогава те ще пристигнат задъхани на нос Рас-Тарф, а тя изобщо няма да се появи. Внезапно осъзна, че иска тя да постъпи точно така. Заради самата нея. И се засрами от себе си.
Откакто излетяха от Алжир, нямаше и следа от хеликоптера, макар че това всъщност не доказваше нищо. Тя сигурно не се е върнала над мароканска територия, защото е по-безопасно да лети в небето на страна, изповядваща ислямски фанатизъм. Ако има намерение да изпълни мисията си, тя ще лети на север над Алжир и ще пресече в Мароко едва в последния момент, покрай брега при Сайда. Необходимостта тя да заобиколи по такъв начин беше единствената им надежда да я пресрещнат, като се има предвид първоначалната й преднина.