Внезапно Екщайн вдигна лявата си ръка и посочи напред. Бени се вгледа през прозореца, но не видя нищо, което да привлече вниманието му. Току-що бяха минали над голяма кедрова гора в подножието на планината Риф, след това прелетяха над шосето, свързващо Мелаля с Танжер, където шофьорите вероятно не са могли да повярват на очите си, виждайки този въздушен призрак да прелетява ниско над главите им. Пред тях се простираше равнина, засята с жито и царевица, а после последните сухи предпланини на източната част на Риф.
— Виждаш ли го? — възбудено го попита Ейтан.
— Кое? — Бени наведе глава. — Кое?
— Там е Дар-Кебдани — каза пилотът, като показа към селището, намиращо се в гънките на планината. — Височината е деветстотин метра, така че ще трябва да се издигнем над него. — Той леко дръпна щурвала към гърдите си.
Дакотата започна да се издига и Бени най-после разбра защо партньорът му се радва.
Върховете пропаднаха надолу. Зад тях към хоризонта се къдреше безкраен килим от мъгла. Докато го гледаше, утринното слънце разпръсна мъглата и се показа синьото лице на Средиземно море.
Мартина също видя морето, но от нейното място на дясната седалка на хеликоптера то беше много по-близо. Само на метри от нея покрай прозореца преминаваха утринните му вълни. Вляво дългата ивица на зимния плаж лежеше безлюдна, защото беше твърде рано дори и за здравите, възрастни мароканци, които всяка сутрин тичаха по хладния пясък с вярата, че това ще продължи живота им. В кокпита нейният наемник, суданският пилот, изви лоста и крайбрежните пясъци преминаха покрай белия му шлем на север. Тя вече виждаше малката фалическа постройка да се подава над скалите в края на полуострова, стана от мястото си и надникна през стъклото на кабината, за да вижда по-добре. На около километър в морето се събираха бавно сивите силуети на малки плавателни съдове. Тя протегна ръка и чукна по шлема на пилота.
— Кацни на плажа, малко зад фара — заповяда Мартина.
Шлемът кимна два пъти.
Тя се върна отново в задната част и дръпна тежката странична врата. Студеният вятър нахлу в кабината. После стъпи с десния си крак върху пейката, която беше двойна, за да може войниците, ако има такива, да седят гръб до гръб с лице към двете странични врати. Прекрачи с левия крак облегалката, сякаш яхва малко пони.
Хвана се за облегалката и се приведе напред. Затвори очи и вдъхна мириса на сол и риба, който долетя в ноздрите й, докато вятърът развяваше пилотския й комбинезон и разрошваше косата й. Почти замаяна посегна надолу вляво, за да докосне носовия конус на „Летящата риба“, която почиваше на пода върху надуваемата си подложка. Оптическият мерник беше освободен от предпазващата го пластмасова кутия, спусъкът и лостът за насочване преместени за изстрелване, за да й е по-удобно. Набил беше проверил всички схеми и бойната глава. Оръжието беше заредено. Едно освобождаване на предпазителя и то ще бъде готово да скочи в първия си полет.
Мартина дори не беше помисляла да се оттегли. По време на нощния полет имаше достатъчно време да обмисли начин за бягство, да се откаже от този финален акт, но не го направи. Вместо това мислеше за загубата на мъжете си, скърбеше за предаността им, която й бяха отнели. Майка й беше използвана като примамка, но със сигурност не е пострадала. Обаче семейството на Мартина беше отишло в гроба.
Сама със собственото си мълчание, ненарушавано от шумовете на полета, тя осъзна, че всъщност желанието й да използва торпедото не е намаляло, защото то изобщо не е било предизвикано от алчност. Това беше аполитичен акт, предизвикан от съвсем лични мотиви, които тя избягваше да обмисля заради тежките истини, които биха й казали. Волята й, яростта й, кратките й любови и бесове, всички бяха кървящи рани, които не можеха да зараснат от риданията й за нещо, което никога не можеше да има. Докато хеликоптерът летеше, а тя съзнаваше, че с всеки километър я приближава към собствения й край, животът не прелетя пред очите й. Обмисляше го внимателно, изживяваше отново всяка година, всеки от кратките си и много редки радостни мигове и много по-дългите скръбни периоди.
И сред хилядите образи на жестокост, трудности и насилие само една картина отказваше да избледнее. Беше образът на Бени Баум, хвърлил се върху дъщеря си, за да я скрие с тялото си, да я предпази, да я обгърне с обич. Тогава разбра с пълна яснота, както когато беше само на пет години, че никога никой на света няма да направи такова нещо заради нея.
Тя отвори очи и погледна към десния си крак. Джобът на бедрото на комбинезона беше наполовина отворен и от ципа се подаваше дръжката на пистолета й П–38. Тя извади оръжието на баща си и го погледна, погали с пръст дулото му. После, когато фарът премина бързо край прозореца и хеликоптерът започна да забавя ход и да се спуска, тя хвърли пистолета през отворената врата. Той се превъртя като бумеранг, но не се завърна.