Наистина нямаше място, където самолетът да кацне както се полага. Пясъчното плато беше нарязано с дълбоки пукнатини и крайморска растителност. Вятърът още духаше силно от югоизток и пилотът напрегна всичките си мускули, за да задържи дясното крило надолу.
Всички вътрешности се качиха в гърлото на Бени, но той предпочиташе да се ударят в нещо, защото иначе ще спрат твърде далеч и твърде късно. Големите гуми затънаха в пясъка и дясното крило се вдигна нагоре. Вятърът веднага го подхвана и то продължи да се вдига заедно с опашката. Перките се забиха в пясъка и върху крилата се посипаха огромни вълни жълт прах. Носът политна надолу и се заби в земята.
Бени се надигна на левия си лакът. Разкопча колана, падна на колене и веднага започна да се плъзга по пода към пилотската кабина. Изпъна ръце, за да се задържи в рамката на вратата.
Серводвигателите виеха като полудели, предните стъкла се бяха напукали от удара и миришеше на гориво. Екщайн се беше проснал върху контролния панел, ръцете му висяха надолу, а главата беше извърната вляво. От драскотина на челото му вече течеше кръв покрай носа и върху горната му устна.
Пилотът се подпираше с една ръка на таблото, а с другата се опитваше да се освободи от колана. Изви се и видя Баум при вратата.
— Аз ще го измъкна — измърмори той и продължи да се освобождава. Баум сякаш се беше смръзнал на място. — Ще се оправи — изкрещя пилотът, явно разярен от факта, че е разбил любимия си самолет. — Ти върви!
Бени се обърна и се отдалечи. Запрепъва се по дясната стена, тъй като самолетът лежеше под ъгъл. Използва вертикалните ребра, за да се измъкне, докато откри аварийния изход. Вдигна ръка, хвана се за дръжката, сви крака и ритна плексигласа на прозореца с всичката сила на тежестта и мускулите си. Прозорецът и изходният панел изскочиха от фюзелажа, а инерцията го изхвърли през тесния правоъгълник. Острите ръбове на метала одраха кожата на раменете му през пуловера.
Не почувства болка, когато краката му се подкосиха под тялото, колената му се удариха в крилото и той примижа силно под внезапната ярка дневна светлина. После се плъзна напред, успя да се извърне по гръб и да се извие към фюзелажа. Избягна на сантиметри смъртоносно пречупеното острие на перката.
Падна върху купчина пясък точно до крилото. Вратата на пилотската кабина се отвори и той видя подметките на пилота. Не изчака. Скочи на крака и хукна.
Когато си пое дъх и спринтира към морето, го обгърна странна и ужасяваща тишина. Нямаше рев на двигатели, нямаше стрелба, нямаше неестествени звуци сред утринното спокойствие освен ударите от собствените му подметки по пясъка, яростното свирене на дъха му и мекото пляскане от метала на пистолета в кобура върху собственото му тяло. Вятърът духаше в гърба му, къдреше върховете на тревата по дюните и скриваше звуците откъм морето. Паниката му се увеличи, защото не чуваше ротора на хеликоптера, нито би чул изстрелването на торпедото или удара му, докато не блъсне целта и не отекне обратно към него с тъпо бумтене.
Юмруците му блъскаха въздуха, мускулите на краката му горяха, когато доближи върха на хълма и за пръв път в живота си помисли, че сърцето му може и да се пръсне, защото усещаше как се издува сред болката в гърдите му. Потта се лееше по лицето и врата му и попиваше в пуловера, който го задушаваше.
Стигна билото на хълма и хеликоптерът се показа пред очите му с размерите на пръст, трептящ до водата. А зад него, точно по права линия, двата кораба докосваха носовете си в ескимоска целувка на фона на замайващо синия хоризонт. Очите му вече не изпускаха бялата машина. Не ги отклони и когато скочи във въздуха, падна по гръб и заби пети в пясъка, докато се плъзгаше надолу и наблюдаваше дребната фигура на Мартина да се бори с „Миноу“, мъчейки се да го измъкне през отворената врата на хеликоптера и да го свали върху вълните до брега. Нещо се разцепи на гърба му, когато стигна края на склона и се изправи отново. Въздухът излизаше с хлипане през отворената му уста, той измъкна пистолета и го насочи.
Тя беше затънала до бедрата във водата — вече извръщаше торпедото върху надуваемата му подложка. Далечната й фигура се виждаше още малка, твърде малка. Бени дишаше като човек, който сънува кошмар, в който тича, а все остава на едно място и не успява да се освободи от чудовището, което се оказваше, че е самият той. Хеликоптерът се вдигна, косата на Мартина се разроши и водните капки я измокриха, но тя не обърна внимание, наведе се към „Миноу“ и издърпа някакъв кабел, сякаш ще пуска косачка по ливада. Но Бени знаеше, че това е спусъкът за изстрелването. Не можеше да си спомни дали има патрон в дулото на пистолета си, но вдигна предпазителя и го насочи, докато тичаше. Опита се да извика, но от устата му излезе само тихо ръмжене.