Тогава тя го усети. Изправи се и бавно извърна глава. Дясната й ръка беше на кръста и тя изгледа тромавия му тръс с презрението на газела към носорог. После се обърна отново към торпедото и се наведе над мерника му.
Той започна да стреля. Вече и викаше, макар че от гърлото му излизаха само някакви нечовешки звуци. Пистолетът подскачаше в ръката му, изстрелите сякаш удряха главата му, докато тичаше през дима и въпреки това тесният й гръб не трепваше. Той стреля отново и тя се изправи вдървено, а главата й се вдигна, за да огледа небето. Той стреля пак, а тя се изви и легна във водата.
Сега той вече вървеше, но пръстът му не можеше да спре и продължи да дърпа спусъка, докато ръката на Мартина не изплува настрани от торпедото, а пистолетът на Бени изщрака напразно и отказа да му се подчинява.
Ехото от последния му изстрел отлетя над морето. Бени пусна пистолета, направи още една крачка и падна на колене.
После се стовари върху студения пясък, а краят на една вълна достигна до него и близна леко тялото му.
ЕПИЛОГ
Йерусалим
Величествената сграда на храма на цар Соломон отдавна е изчезнала от високото плато на древната скала. Връх, където Авраам някога е вдигнал ножа си, за да пожертва своя син, но ръката му била спряна от ангела, изумен от силата на религиозната ревност. Сега върху плочите, покрили гордостта на мъртвия цар, се издига мюсюлманският храм Джамията на Омар. Златният й купол господства над града, а в кръглия й под отекват молитвите на религиозните мъже, навели чела към праха от костите на воините на Макаби.
От славата на Соломон е останало съвсем малко. Само част от западната поддържаща стена на Храма, която сама по себе си е величествена — висока и дълга редица от каменни блокове. Точно към тази затворена врата към библейското минало се стичат евреите от всички континенти, навеждат глави за молитва, галят камъните с треперещите си пръсти, шепнат желанията си към на пръв поглед безразличната стена.
Но може би тук се крие отговорът за легендарната храброст на израелските разузнавателни служби, намек за традициите, наследени от еврейските агенти. Защото привлечени от племенните обичаи, мъже и жени мълчаливо приближават Западната стена, стиснали парченца хартия с изписани на различни езици молитви. Цепнатините между извисяващите се камъни са пълни с такива бележки, защото това е пощенската кутия на Господ, тайникът на избрания му народ. Това са портите към рая, през които молитвите отиват направо пред собствените му очи с личен код, който само Той може да разчете.
Ранната зимна утрин беше студена, макар и не много, защото слънчевите лъчи гонеха облаците над плоските розови камъни на огромния площад пред стената. Откритият площад между сградите на Стария град беше пуст, защото празнуващите тълпи се пръснаха бързо. Капитан Дан Сарел най-после се беше върнал у дома, но не беше в състояние да направи обиколка, вдигнат върху раменете на радостни другари. А без него празнуващите се пръснаха в тържествено мълчание. Беше тиха утрин и тук останаха само силно религиозните и опечалените от скорошна загуба на близки.
В по-далечния ъгъл до каменното стълбище, което води нагоре към еврейския квартал, се бяха събрали четирима изморени пътешественици. Те бяха свели глави един към друг като доктори над смъртно болен пациент. Отстрани дискретно ги наблюдаваха няколко други, застанали на разстояние и присвили се с уважение в студа.
Диди Лернер, Амир Лапкин и Рик Набе не присъстваха. Те вече се бяха върнали към обикновения си живот. Диди да се бори с юридическите науки, Амир да подрежда обърканите въжета, а Набе към пистолетните стрелбища във Франкфурт. Джим Байндър тъкмо пристигаше на летище „Кенеди“, докато Садин и Шнелер лежаха на съседни легла в болницата „Тел Ашомер“ и спореха, докато играеха домино. Шаул Нимроди щеше да прекара деня в глезене на трите си дъщери, преди да се завърне в Мавритания. А Очко, разбира се, беше, където би трябвало да бъде — в щаба на СпецОп в Руския комплекс. Разчистваше кабинета на Бени Баум.
Вероятно единствен от всички в малката група, Арт Розели би трябвало да изглежда най-отпочинал и триумфиращ. Все пак той беше върнал отвлечената си възрастна жертва обратно в старческия й дом в Ню Йорк. Жива и здрава. Двамата оживели членове от групата на Мартина Клумп щяха да бъдат съдени от федералния съд на окръг Колумбия. А „Миноу“ понастоящем се товареше на американски транспортен самолет, отлитащ от летището „Бен Гурион“. Но изморените очи на Розели не блестяха от удоволствие, защото макар и да си отиваше у дома, щеше да придружава осакатен приятел.