— Така — Бюканън отново се обърна към Бар-Ел. — Давам ви една минута да очистите това място, да се върнете вътре в собствената си територия и да позволите на хората ми да продължат работата си. Една минута. След това ще арестувам всички ви.
— Ш’енасех — изрече ясно на иврит един от хората на Бар-Ел. Той пъхна палци в колана си. Дясната му длан обхвана ръкохватката на мощния браунинг, който използваше за охрана от близки разстояния. Този път Бар-Ел не помръдна да го възпре.
— Какво, по дяволите, каза той? — избухна Бюканън.
— Каза „опитай само“ — преведе Бар-Ел.
Бюканън зяпна. Не беше свикнал някой да поема хвърлената от него ръкавица. Тридесет години политически борби му бяха осигурили ясна тактическа мисъл и сега разбираше, че собствената му увереност му е изиграла номер. Нямаше как да продължи да блъфира. Трябваше да изпълни заканата. Но какво би казал на това директорът? Приятел на президента, избухлив, бивш съдия, който посещава коктейлите на всички приятелски посолства във Вашингтон. На шефа изобщо няма да му се хареса подобен скандал.
„Мамка му…“
В този момент дойде спасението.
— Успокой се, Джак.
Думите се чуха от ъгъла на помещението, близо до металната врата с магнитна ключалка, където един едър мъж на около четиридесет години с къдрава коса, се поклащаше напред-назад и се взираше в нещо на тавана. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на зелено палто. По външния вид можеше да се приеме, че е един от израелците, но гласът му изрече думите с чист североизточен американски акцент.
— Кой каза това? — Ръката на Бюканън се спря по средата на жеста към подчинените му. Беше сигурен, че израелците няма да извадят оръжията си, но се надяваше да му се противопоставят и мечтаеше за едно старомодно юмручно меле. Но гласът го обърка.
— Успокой се, Джак. По-кротко.
Бюканън постави длан върху гърдите на заместника си, висок негър на име Голд, и го бутна настрани. Тогава позна човека в ъгъла.
— Какво, по дяволите, правиш ти тук? — изрева специалният агент. После се обърна към хората си. — Кой, мамицата му, пусна Управлението тук? Какво ви става бе, хора? Да не сте пуснали и някой репортер, за бога!?
Хората на Бюканън се спогледаха виновно, сякаш някой от тях е пръднал на погребение.
— Това е въпрос на федералните — обади се мъжът в ъгъла. — Както ти напълно тактично спомена.
— И не е работа на Управлението — размаха ръце Бюканън. Влажният му шлифер забърса тавана. — Затова се махай далеч оттук!
Но човекът не обърна внимание на Бюканън. Той бавно пристъпи напред, като гледаше в краката си. Светлината от прожекторите сега разкри известна сивота сред кестенявите му къдрици и повече бръчки около очите, намекващи за взиране в бинокъл в миналото.
— Господин Бар-Ел — тихо заговори човекът, като се извърна към израелеца. — Извинявам се от името на моите колеги. Може би няма да е зле да поканите тук генералния консул.
— Ти какво? — избухна Бюканън.
— Аз също много бих искал, сър — отговори Бар-Ел. — Но тя сега е в кабинета на кмета за пресконференция.
— Ти се извиняваш? — направи една голяма крачка към служителя на ЦРУ Бюканън. — Ти се извиняваш от мое име? Чакай да ти кажа нещо за тези проклетници, господин Ленгли…
— Джак! — прозвуча тихо, но като изстрел гласът на човека от ЦРУ — Вече си на ръба, Джак. На самия ръб. Хайде, погледни долу — предложи той, на което, разбира се, Бюканън не се подчини, а само бузите му почервеняха още повече. — Виждаш ли какво е там долу, Джак? Скали. Големи, назъбени камънаци, които само чакат да хвърлиш цялата си проклета кариера върху тях.
Бюканън сви юмруци и кокалчетата му побеляха. Но се извърна, когато почернелите врати на асансьора се отвориха. Хората му се дръпнаха, за да дадат възможност на шефа си да си избере нова мишена.
В кабината на асансьора стоеше само Бени Баум. Беше облечен с бялото си поло, поизтритото кожено яке и носеше мекия си куфар в едната ръка. В другата държеше пропуска за посетител, издаден му от полицая долу във фоайето. Беше си сложил очилата за четене и оглеждаше документа внимателно по навик, придобит от времето, когато служеше в „художествения“ отдел на АМАН.