— Защо ме повика, Баум?
Бени беше изпратил съобщение на пейджъра на Ицик с думите:
Ела да се срещнем при Стената. Б. Б.
Както за ветераните от Виетнам в САЩ, подобна среща можеше да означава едно-единствено място в Йерусалим.
— Исках да те запозная с Артър Розели — каза Бени. — Ако не беше той, ти сега можеше да си храна на акулите.
Ицик проследи погледа на Баум към отдалечаващата се кола. Той беше човек със странни двойни стандарти. Обичаше да се къпе в слава, докато се прави, че я презира. И никога не благодареше на хората за това, че са изпълнили дълга си.
— Ще поискам разрешение от посолството в Щатите да направя прием в негова чест.
Бени отвори уста да възрази, но после само промърмори:
— Хубава идея.
— Между другото всичко се потвърди — каза Ицик, като продължаваше да се взира през цигарения дим. — Размяната е била клопка, поставена от иранците. Отвличане на вниманието, докато придобият ядрена бойна глава. — Той хвърли цигарата и я стъпка.
Бени сведе поглед. Бяха разговаряли по това ново разкритие, докато плуваха към Хайфа на борда на ракетоносеца. Мароканците, разбира се, мълчаливо бяха благословили идеята размяната да стане в техни териториални води пред нос Рас-Тарф. И също така бяха разрешили на морските командоси да слязат и да приберат Баум, Екщайн и пилота им в замяна на катастрофиралата, но възстановима дакота. Още докато бяха в морето, съобщенията от Йерусалим започнаха да пристигат до Бен-Цион, но Бени не обърна внимание на неприятните новини. Досега… Той затвори очи.
— Моля се да е бил един от „Черните камъни“ — прошепна той.
Ицик си замълча за ефект.
— Да. За наш късмет — отвърна накрая той и раменете на Бени се отпуснаха успокоено.
„Черен камък“ беше строго секретна операция на Мосад, но като шеф на СпецОп на АМАН Ицик знаеше за нея и даже веднъж беше изпратил Баум на координационна среща между службите. Поради разпадането на съветските републики израелците се опасяваха, че в бъркотията може да се „изгубят“ известен брой ядрени бойни глави. Затова изпратиха обратно в родината му един казахски евреин, бивш офицер, емигрирал в Израел. Задачата му беше да потърси и открие недобре опазвани ракети. Където и когато успееше, той трябваше да вкара миниатюрен микрочип в направляващите електронни вериги на бойните глави. Чиповете бяха „спящи“ и щяха да си останат такива, докато не бъдат активирани чрез лазер от американски сателити. Тогава те щяха да отразят слаб насочващ сигнал.
— В края на краищата те така или иначе все щяха да сложат ръка върху някоя — каза Ицик. — Но поне тази е откриваема, ако някога решим да повторим Озирак. — Ставаше дума за израелското нападение на ядрения реактор на Ирак, което навремето беше осъдено от света, но след това благославяно от НАТО, когато задуха вятърът на „Пустинна буря“.
Бени не отговори. Това вече нямаше да е негов проблем.
— Трябва да се върна в службата — каза Ицик, но посочи към Ейтан, Симона и синът им. — Полетът му за Африка е утре рано сутринта. И най-добре е да го хване.
— Аз не съм му бавачка, Ицик — разсърди се Бени.
— Не си. — Генералът мрачно погледна към него. — Ти си неговият Свенгали.
Той тръгна към северозападния ъгъл, където други широки каменни стълби водеха към арабския квартал, после през лабиринт от извити стени към Дамаската порта, а оттам беше съвсем близо пеша до службата. Бени направи знак на своето семейство с молба да имат още малко търпение. Йош и Амос, великолепни в униформите си на пилот и парашутист, бяха прегърнали Рут помежду си, а Мая се смееше и се опитваше да ги раздели. Семейство Баум не се приближиха до Бени и Ицик. Те не обичаха особено шефа на Бени.
Баум настигна генерала, което никак не беше лесно при широките крачки на началника му.
— Сигурен ли си, че искаш да се присъединиш към Екщайн? — мрачно попита Ицик, докато стъпките му отекваха по камъните.
— Да.
— Африка не е Лазурният бряг.
— Той има нужда от мен там.
— Не трябваше да те пускам — въздъхна Ицик. — Вие двамата сте опасни, когато сте заедно.
— И когато сме отделно — усмихна се Бени.
При подножието на стълбите двама преминаващи войници козируваха подигравателно на генерала. Той не им обърна внимание и започна да се качва нагоре.
— Ще трябва да подпишеш дългия формуляр — предупреди той. — За отлагане на пенсията.
— Ще го подпиша.
— И ще трябва да приключиш досиетата на „Лунен лъч“ и „Танго“.
— Готово.
Ицик започна да се изкачва по-бързо. Вземаше по две стъпала. Бени забави ход и спря, загледан в гърба на високия мъж.