— Ами какво ще стане с празненството по случай пенсионирането ти? — извика генералът, макар че не се обърна, нито изчака отговор. Мина през вратата покрай възрастния пазач и охраната в измачкани униформи и изчезна из уличките на Стария град.
Бени бръкна в джобовете на коженото си сако и бавно се обърна. Остана на място за миг, загледан в облечените в черно хасиди, които се кланяха в подножието на високата стена. Вдигна очи към покривите на северния квартал, където израелските знамена се вееха, а зад парапетите се разхождаха войници с пушки. Обърна поглед към южната каменна рампа, която води към Храма на Хълма и където редица покрити с кафии мъже се изкачваха към джамията „Ал Акса“.
Той може да остарява, но Близкият изток — не. Остава си все същият. Сигурно има известен прогрес, две стъпки напред, една назад. Тук и там се развява по някой самотен флаг на примирие, понякога се случва хората бързо и хладно да си стиснат ръцете, даже да разменят с нежелание целувка. Да, като в упорито семейство, всъщност нещата си остават непроменени.
Той започна да слиза по стълбите, вдъхна уханието на йерусалимските борове, усмихна се леко и прошепна:
— Да, ще трябва да се изчака…