— Ако нямате нищо против, аз също ще избера един американец за връзка с нас.
— Моля.
Баум кимна с едно от резките си немски движения. После се извъртя бавно, разглеждайки лицата в помещението. Накрая отново застана с лице към Бюканън, но сочеше някъде зад рамото му.
— Бих приел ето този човек там.
Бюканън се извърна. Баум сочеше служителя на ЦРУ.
— Няма начин — поклати глава специалният агент. — Той не може.
— Защо не, ако мога да попитам?
— Той не е от моята група.
— Тогава от каква група е?
— Той не е от целевата група — изсъска Бюканън.
— Аз съм от Ленгли — чу се глас откъм ъгъла.
— Ааа — възкликна Баум. — Ясно. Ами на мен ми се струва, че няма нищо нередно.
— Няма начин — избухна Бюканън. Яростта му отново забушува.
— Господин Бюканън — заговори Бени също с променен тон. — Аз няма да разследвам тук, както и той няма да разследва там. Ние просто ще се информираме. Задача, за която смятам, че и двамата сме компетентни. Аз избирам него.
— Забравете — кресна Бюканън. — И знаете ли какво?
— Да, да, разбирам — прекъсна го Баум и вдигна ръка. — Тогава ще си починем малко, докато аз се обадя на нашия посланик във Вашингтон. Ще го накарам да се свърже с Белия дом и да предаде възраженията ви. Става ли?
Бюканън зяпна, но не каза нищо. Устните му се движеха, докато си мислеше. „Скоро ще стана на петдесет. След три седмици. Петдесет години. Не ми трябват тези гадости. Даже не ми пука. Майната му.“
— Вие тримата! — посочи той униформените полицаи и започна да издава заповеди. — Двама от вас могат да слязат долу. Антитерористите, от вас ми трябват само трима тук. Лаборантите също да останат. — Той кимна към детектива от ПУНИ. — О’Донован, избери си групата — очите му се извърнаха към израелците. — И ги наблюдавайте като ястреби. Голд — прошепна към помощника си, — да се махаме оттук.
Той мина край Баум, докато някой натисна бутона на асансьора. Вратите се отвориха и Бюканън влезе в кабината, смъкна ботите и ги хвърли върху изгорелия килим, където един от следователите ги вдигна гнусливо и ги прибра в пластмасов чувал. Мъжете и жените последваха шефа си, свалиха по-възпитано предпазителите от обувките си и препълненият асансьор затвори врати.
Облак прах се завъртя в светлината на прожекторите след тръгналите си следователи. После като след сигнал „Свободно“ останалите подчинени на Бюканън се раздвижиха и се захванаха със задачите си.
Униформеният полицай зае поста си до асансьора. Двамата техници разтвориха тежките си куфарчета с инструменти. Първо раздадоха пластмасови ръкавици на пожарникарите и следователите от ПУНИ. После поставиха старите очила за откриване на активно инфрачервено излъчване, взеха фенерите с филтри и започнаха да оглеждат изгорения килим. Приличаха на извънземни насекоми, търсещи храна. Един експерт по експлозиви от лабораторията „Редстоун“ се появи с разноцветни знаменца и започна да бележи района на експлозията. Външните очертания щяха да са сини, а по-близо до центъра — червени. Нулевата точка пред прозореца на Мошико щеше да е жълта. Тримата детективи от ПУНИ се събраха в един ъгъл и извадиха бележници.
Бар-Ел се приближи до Баум с доволна усмивка.
— Също като Дейвид Копърфилд.
— Не съм го чел, откакто бях малък — каза Бени. — Каква е връзката?
— Говоря за фокусника — изсмя се Бар-Ел. Баум махна с ръка на комплимента.
— Е, сделката си е сделка. — Бени посочи с глава към металната врата. — Да влезем вътре.
— Не трябва ли да стоиш тук като свръзка?
— Всяко нещо с времето си.
Паспортният и визов сектор в консулството беше затворен. Нямаше никой от персонала. Но тревожният звън на телефони се чуваше отвсякъде. Винаги, когато Израел преживява криза, като се започне от спасяването на етиопските бежанци и се стигне до Войната в Залива, като че ли половината от тристате хиляди евреи в голям Ню Йорк звънят да предлагат помощта си. Пилотите са готови да летят, медицинските сестри да се грижат за болни, а парашутистите да се включат във всяка акция, за която се изискват мускули. Но днес телефоните продължаваха да звънят, без някой да отговаря, защото никой с нищо не можеше да помогне.
Приемната беше почти незасегната с изключение на траекторията на експлозията, водеща от помещението на Мошико до редицата прозорци на отсрещната стена. Парчета от вътрешната врата бяха пръснати като назъбени части от дървена мозайка, а на мястото, където осакатеното тяло на Мошико беше се спряло до стената, бяха останали разхвърляни остатъци от материалите на „Бърза помощ“. Празни пластмасови торби от системи лежаха като сплескани амеби, а от купчината бинтове още се носеше мирис на кръв. Един плосък армейски дюшек лежеше напоен до тъмнокафяво, а върху него се виждаха смачканите му джинси, сако и риза.