За миг Бени се взря в чифта черни обувки, които се бяха търкулнали встрани. После, когато хората от ДСС прескочиха окървавеното петно и се върнаха по служебните си места, той усети студения вятър, проникващ през счупените прозорци. Извърна се към паспортния сектор, зърна празна канцелария и повика с пръст човека от Ленгли.
Баум влезе в канцеларийката, постави куфарчето си върху бюрото и се обърна. Служителят на ЦРУ затвори вратата и скръсти ръце. Двамата се гледаха миг, а после лицата им се осветиха от широки, дяволити усмивки. Като двама ученици, които за пореден път са измамили подозрителния си учител.
— Създаваш си приятели навсякъде, а, Бени? — изсмя се Артър Розели, докато Баум се приближаваше. Те се прегърнаха като борци от тежка категория.
После Баум отстъпи и поклати глава.
— Когато те зърнах, Артър, бях сигурен, че ще се проваля.
— Но се справи като Соломон, стар пакостнико — отвърна Розели. — Онзи задник така и не разбра с кого си има работа.
— Ако аз съм пакостник, тогава ти говориш като предател — размаха му пръст Баум.
— „Той не е от моята група!“ — имитира Розели Джак Бюканън и двамата стари приятели отново избухнаха в смях.
Три години подред Артър Розели беше служил като шеф на бюрото на Централното разузнавателно управление към консулството в Йерусалим. Двамата с Баум се запознаха на един от онези дипломатически коктейли, които приличат на карнавал и всички служители на разузнаването се представят за нещо друго. По някое време след това Розели се срещна насаме с Баум. Търсеше помощ за деликатна задача. ЦРУ подозираше, че един американски емигрант, който служи в израелската армия, предава информация за американски оръжейни системи на румънски разузнавач. Войникът беше хванат от Баум и привлечен като двоен агент. От този момент Розели се превърна в „снабдител“ на Баум, като променяше разузнавателните данни, които Букурещ продължи да купува.
Не много по-късно Баум попадна в положението на Розели и помоли служителя на ЦРУ да му помогне за операция „Флейта“ и хващането на Амар Камил. Без помощта на Розели Бени и Ейтан Екщайн можеха да свършат като старшини от запаса, проверяващи дамските чанти в някое кино.
В края на краищата Розели беше върнат във Вирджиния и издигнат за ръководител на антитерористичната програма на ЦРУ. Двамата бяха останали във връзка, първоначално чрез кодираните комуникационни връзки. Но по време на Войната в Залива, когато ракетите „Скъд“ започнаха да падат в Израел, семейството на Баум се събуждаше винаги от телефонните обаждания на Розели, който звънеше веднага щом сателитите на ЦРУ откриеха, че иракчаните изстрелват ракета, за да имат време приятелите му да надянат газовите си маски.
— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита доволен Бени.
— Първоначално не знаех — призна Розели. — Щях да изпратя един от хората си. Но после Ури Бадаш ми се обади.
— Хммм. Ще трябва да прочета на този шабакник една лекция по отношение на сигурността — привидно възмутен каза Баум. — Той май си мисли, че ми е секретарка по връзки с обществеността.
— Аз пък мога да ти благодаря, че ме направи служител на този Бюканън — отвърна Розели. — Само че няма да мога да остана.
— Няма нищо — ухили се Баум. — Аз също разполагам само с три дни. Но нашият колега от ФБР ще се радва, че може да те замени с някой от своите. Ние ще му даваме само онова, което поискаме, а на теб ще изпращаме истинските данни.
— Точно това смята да направи спрямо вас и Бюканън, шефе.
— Ще видим — присви очи Баум.
Розели внезапно стана сериозен.
— Моите съболезнования за загубите ви, Бени.
— Загубите ни, Артър. Момичето е било американка.
— Да.
— Мошико беше войник. Той знаеше какви рискове поема.
— Бадаш ми каза, че ти си познавал момчето.
— Познавам — поправи го Бени. — Идвам от болницата. От летището отидох право там. — Той запали две цигари и подаде едната на Розели.
— Ах, вкуса на древната страна — дръпна Розели от израелската цигара. — Ще оживее ли?
Бени мълчеше. Виждаше пред очите си нараненото и бинтовано тяло на Бен-Чехо в интензивното отделение на университетската болница в Ню Йорк. Към ръцете му капеха лекарства от системите, а мониторите бипкаха тихо като сигнали от изгубен космически кораб. Очите на момчето бяха превързани. Още в консулството му бяха направили трахеотомия, но сега отворът беше бинтован и той дишаше самостоятелно. Само че от сухите устни можеше да излезе само прегракнал шепот.