Сред служителите на Шабак се разнасяше един виц за изобретяването на специален куршум, който да убива терористи, да ранява дипломати и само да отхвърля настрани всички останали. Естествено, никой от тези млади хора не гледа на работата си като на игра, но както във всяка опасна дейност и тук е нужна известна противоотрова, за да могат те да останат нащрек като преследвани газели през всяка секунда от смяната си. Рутината е изморителна, но ако трепнеш, това може да се окаже мигът, в който ти и всички, които си се клел да защитаваш, ще умрете.
През годината, откакто Мошико работеше в консулството, не беше се случило нищо. Едно експлозивно устройство пристигна по пощата до генералния консул, но веднага беше открито и обезвредено. Друг път някакъв превъртял фен на Луис Фарахан беше излязъл от асансьора, размахвайки пластмасов пистолет, но го хвърли навреме, преди Мошико и двама от другарите му да са го екзекутирали набързо. Едва ли в близко бъдеще щеше да се случи нещо по-сериозно. Точно затова Мошико не можеше да разбере защо се е задъхал така, като че ли току-що е преминал полосата с препятствия в „Уингейт“.
Може би точно липсата на действие го тормози. И преди е изпитвал това чувство… Когато лежеше в засада до Марж Аюн, тъкмо преди да му свърши службата. Да, точно това е. Тъпо суеверие. Като някой бизнесмен, който е пътувал без проблеми стотици пъти, а сега има чувството, че нещата ще тръгнат наопаки.
Той седеше на стола, загледан в дланите си върху бюрото. В сградата беше топло, но пръстите му мръзнеха и трепереха, а коляното подскачаше под бюрото. Усещаше неприятен тик в ъгъла на дясното си око, а пулсът в ухото сякаш се опитваше да му каже нещо.
— Няма нищо — опита да се успокои сам. — Просто откачаш.
Решен да превъзмогне предчувствията, той си наложи спокойствие, като се опря на наученото от инструкторите. Тялото не е храм. То е роб, който трябва да се подчинява. Започна да диша чрез диафрагмата си, като бавно поемаше и изпускаше дъх и заедно с това забавяше биенето на сърцето си. Прилепи пръсти и ги задържа неподвижно, както правеше всяка седмица при тренировките по стрелба в провинция Насау.
— Хей, махараджа Йоги. Гледай да не проспиш последните си десетина минути.
Мошико почти подскочи от стола, но успя бързо да се съвземе. Вдигна поглед и видя образа на шефа си, отразен в стъклото. Ханан Бар-Ел — нисък, мускулест, четиридесетгодишен мъж, пристрастен към тъмни ризи и вратовръзки на цветя, беше застанал зад гърба му под рамката на отворената врата.
— Практикувах крав-мага — каза Мошико и постави ръце в първа позиция за контактен бой.
— Добре, ама не удряй нищо скъпо — весело предупреди Бар-Ел. Като шеф на сигурността за района на Ню Йорк той не беше щедър на усмивки. Но Мошико му беше един от любимците. — И пусни тези нещастни, объркани руснаци вътре. До понеделник.
Бар-Ел затвори вратата. Мошико му махна с ръка.
Погледна през прозореца към петимата посетители в чакалнята. Четиримата бяха семейство руснаци. Млади родители с две бебета, които бяха облечени в топли зимни дрехи и приличаха на мечета. Напоследък повечето руски евреи търсеха златния си шанс в Америка, но това семейство беше стигнало до Манхатън, а мечтаеше за Йерусалим. Като бивш емигрант Мошико още се трогваше от подобен наивен идеализъм.
— Господин Пенковски? — заговори той в микрофона. — Моля, влезте. — Мошико натисна бутона, ключалката забръмча и руснаците така бързо влязоха през вратата, че той се почувства почти като портиер в Дисни Уърлд.
В чакалнята остана само едно момиче, което, изглежда, нямаше и двадесет години. Беше обута в яркожълти боти и носеше синя вълнена шапка. Докато Мошико я наблюдаваше, тя свали шапката и разтърси невероятния си водопад от червена коса. След това му се усмихна. Той й махна с ръка.
Е, и къде е смъртната опасност?
Не съществува.
Той погледна часовника си.
Още шест минути и си тръгва.
Докато тревогата му бавно отминаваше, Мошико си позволи да се потопи в мечти. Със смесица от меланхолия и надежда се замисли за не твърде далечното си бъдеще. Скоро животът му като служител на Шабак ще приключи, но тогава ще започне нещо по-приятно…
Много отдавна Мошико беше разбрал, че няма да има блестяща кариера в израелската разузнавателна общност. Роден беше в Чехословакия като Моше Кубис, син на баща-християнин и майка-еврейка. Според библейските закони това го правеше член на Племето. Затова на седемнадесет години той емигрира в Израел и „натурализира“ фамилното си име, за да започне нов живот.