— Сигурно.
— Миналата година същото ви се случи в Аржентина — настоя Розели, като че имаше нужда да напомня на Бени скорошната случка. — Макар че ако си спомням правилно, за онова вие се опитахте да измъкнете от храстите някакво германско момиче.
— Това беше само примамка — махна с ръка Бени и отново се насочи към вратата.
— Чакай малко — дръпна го Розели за якето. — Имам подарък за теб.
Бени се извърна да погледне приятеля си и отново усети с пълна сила, че май му е време да се оттегли. Беше някакво чувство на слабост, като че ли е загубил способността да предвижда, сякаш Артър е дръпнал от него наметалото на измамата, под което винаги се е чувствал толкова удобно.
— Не е запалка с гравираното ти име отгоре — усмихна се Артър. — Зъб е.
— Моля?
— Зъб, Баум. — Розели отвори уста и чукна с пръст по един от големите си бели зъби. — Хората на Бюканън навън се опитват да приберат всичко, обаче той се е забил в тавана, точно над външната врата.
Очите на Бени се свиха, когато разбра значението на подобна находка. Знаеше, че Розели мисли същото.
Отделът за изследвания на АМАН е най-добрият в Близкия изток. В него работят експерти от всяка област, която би могла да се окаже полезна в разузнавателните операции. Преди няколко години в Ливан беше взет за заложник един американски офицер и като демонстрация за верността на твърдението си, похитителите бяха изпратили отрязан пръст в посолството на САЩ в Тел Авив. Но още преди да снеме отпечатъци от пръста, Розели го беше занесъл на Баум.
АМАН повика „човека по ръцете“ — възрастен доктор, оживял в Аушвиц като експерт с особени познания, които направили впечатление дори и на есесовците. Само като видел ръката, той можел да каже дали човекът е миньор, чистач на крематориум или пазач. След годините на войната той беше разширил репертоара си.
— Това не е пръст на американски офицер — беше заявил възрастният специалист. — Това е среден пръст от ръката на ливански селянин. Виждате ли? На него дори има мазол от дръжката на сърпа. От кедрово дърво, разбира се…
— Не ми казвай, че си нямате и „човек по зъбите“ — каза Розели.
— Имаме, право да си кажа — призна Бени. — Но мисля, че той използва компютър и микроскоп за анализите си.
— Добре. Този зъб може да ви спести много предположения.
— Вероятно. — Всъщност Бени знаеше, че със списъка на компонентите, използвани за пломбиране, в рамките на един час би могъл да знае местонахождението на зъболекаря, който го е лекувал, следователно произхода на терориста.
— Писна ми от твоите вероятности, Бени. — Розели удари приятеля си по гърба. — Давай да вървим.
Те се върнаха в чакалнята, където вятърът откъм счупените прозорци разлистваше няколко туристически брошури около масичките и преобърнатите столове. Ханан Бар-Ел помагаше на двама от служителите си да запушат дупките по стъклата с черни пластмасови чували за боклук и лепенки. Той забеляза Баум и Розели и се приближи.
— Вие двамата познавате ли се? — попита ги направо.
— Очи на ченге — обърна се Розели към Бени. Протегна ръка на Бар-Ел и му се представи.
— Ти ме спаси — каза Бар-Ел.
— Глупости — изсумтя Розели. — Просто не обичам да се стрелят в затворени помещения. — Той посочи с глава към взривената кабина. — Какво ти минава първо през ума по този въпрос?
Бени се опита да пресече предположенията.
— Вероятно е още рано да се обвиняват обичайните заподозрени. — Той говореше на английски, макар Розели да знаеше достатъчно добре иврит. — Нали така, Ханан?
Бар-Ел не обърна внимание на намека на Баум.
— Хизбула. Продължавам да мисля, че те ни нападнаха в Аржентина. Не сме ги чукнали достатъчно силно и станаха нахални.
— Ами какво ще речеш за намеците „евреи срещу евреи“ от вестниците? — подпита Розели.
— О, стига, Артър — изсумтя Баум. — За три години в Йерусалим би трябвало да ни познаваш по-добре.
— В Йерусалим ли си живял? — вдигна вежди Бар-Ел.
— Учеше в йешива11 — обясни Бени със съвсем сериозно изражение.
— Знам, че може да звучи налудничаво — призна Розели. — Но не го изключвайте от списъка засега.
— Ще го оставим съвсем накрая — каза Бар-Ел. — Ти какво мислиш, Бени?
Баум се принуди да размисли върху възможността Хизбула или някоя друга подобна групировка да се опитва да обърка размяната на собствения им пленник. Но заради капитан Дан Сарел му се искаше да няма такова нещо.
— Аз мисля, че е по-добре да гледам, преди да скачам.
Една жена мина през паспортната секция и се приближи към тримата мъже. Беше дребна, на около тридесет и пет години, с гарвановочерна коса хваната здраво на конска опашка, тъмни очи и никакъв грим. Тя се обърна на иврит към Бар-Ел.