— Ханан, току-що ми се обадиха от Тел Авив. От националната полиция изпращат двама експерти по експлозиви със следващия полет на „Ел-Ал“.
— Добре — отговори Ханан.
Розели сведе поглед към красивата жена и протегна ръка.
— Арт Розели от Вашингтон.
Жената погледна протегнатата му ръка с усмивка, после я стисна здраво.
— Натали Шапира от Рамат Ган.
Розели се засмя.
— Артър е приятел — обърна се Бени към жената. Шапира беше шеф на връзките с обществеността на консулството и непрекъснато си имаше работа с представители на пресата. Освен това беше и местен агент на Мосад, двойна работа, която често превръщаше работните й дни в двадесет и четири часови маратони. Тя и Баум се бяха срещали по различни семинари.
— Рядко и красиво нещо е един приятел — каза Натали и погледна сериозно едрия американец.
— Натали е шеф на нашия информационен отдел — обади се Бар-Ел.
— И затова трябва да отивам, да информирам — усмихна се тя и си тръгна без повече любезности.
— Готина шпионка — прошепна Арт на Бени.
Баум го изгледа изпитателно.
— Какво те кара да я наречеш „шпионка“?
— Ти току-що пристигаш и двамата с нея се познавате. Обаче не се поздравихте.
— Определено съм загубил форма — поклати голямата си глава Бени.
Бар-Ел се върна в кабинета си. Надяваше се, че специалистите от националната полиция ще пристигнат скоро и ще съберат всички веществени улики. След това той ще може да почисти и да вдигне на крака консулството, за да заработи отново от понеделник.
Баум и Розели минаха през металната врата.
— Ще ти трябва съюзник там — каза Розели тихо. — Аз ще те насоча в правилната посока.
Хората от отдела за борба с тероризма бяха отбелязали района на експлозията като трицветна роза от знаменца. Мъжете следователи вече бяха свалили очилата си и прибрали миниатюрните остатъци от експлозива в пластмасови кутийки. Сега пълнеха три големи чувала за боклук с парчета от дрехи и други останки. Торбите бяха надписани: „Женски“, „Мъжки“, „Други“.
Специалистът от лабораторията в Редстоун също пълнеше торба. Бени я изгледа с копнеж, защото тя сигурно съдържаше всякакви жички, микрочипове или части от детонатора, които биха съставили „подписа“ на конструктора на бомбата.
Розели заведе Баум до едната стена, където трима детективи от ПУНИ се бяха надвесили над някакъв предмет, частично покрит с бяла пластмаса.
— Какво открихте? — попита Розели с най-равнодушния тон, който успя да измъкне от себе си.
— Обувката на момичето — отговори един от детективите, без да вдигне глава. Побутваше предмета с гумичката на един молив. — Част от нея още е вътре. Искаш ли да погледнеш?
— Ще се въздържа — каза Розели.
Един от мъжете се изправи и изтупа коленете на панталона си. Беше висок и строен, но определено як под бялата риза и консервативна вратовръзка. „Като боксьор“ — реши Бени. Човекът изглеждаше на около тридесет и пет години с къса руса коса, която в Америка от седемдесетте години би го характеризирала като фашист, но сега изглеждаше шик. Имаше зелени очи и леко червеникави вежди. Лицето му с типично ирландска кожа все още беше леко зачервено от студа. Бени се опасяваше, че вижда един по-млад клонинг на Бюканън, докато на устните на младия мъж не се появи усмивката.
— Добро представление, Розели — каза детективът. — Обичам, когато гледам как действа Дарт Вейдър.
— По-добре е да се изплашиш, миличък. — Артър му протегна ръка.
Детективът само махна със своята, облечена в хирургическа ръкавица.
— Детектив Майкъл О’Донован — обяви с жест Розели. — Запознай се с Бенжамин Баум.
— Полковник — кимна леко младият мъж и погледна Бени.
— Вие двамата май се познавате — опита се да позатопли атмосферата Баум.
О’Донован погледна служителя на ЦРУ а после изпусна нещо като въздишка.
— Минали работи — тихо отговори той. После клекна и продължи работата си с останалите детективи.
Розели привлече вниманието на Баум, хвърли поглед надолу към гърба на О’Донован и кимна. „Това е твоят човек“ означаваше сигналът му. Бени само с устни изрече иронично „много ти благодаря“.
После двамата се приближиха към почернелия ъгъл на стаята, където агентът на ЦРУ беше застанал при пристигането на Баум. Дълго време останаха мълчаливи.
— Мога ли да пуша тук? — попита внезапно Розели, без да се обръща специално към някого.
— Дробовете са си твои — отговори един от детективите.
Розели извади пакет „Кемъл Лайтс“ и измъкна една цигара с устни. Когато вдигна запалката си, спря и насочи поглед към тавана. Бени вдигна очи, докато пламъчето светеше.