Забит в почернялата звукоизолираща подложка, се виждаше малък бял предмет с размера на едро царевично зърно. Нещо метално явно беше част от съдържанието му, защото блесна и отрази пламъка.
Бени изгледа Артър с ококорени очи. Вече беше измерил разстоянието и знаеше, че няма да го достигне. Бръкна в джоба си, извади ключовете от къщи и измъкна малкото ножче от халката. Артър го взе с виртуозността на джебчия, но трябваше да изчака.
Разсейването дойде след минута. Внезапно вратите на асансьора се отвориха и заслепяваща светкавица накара детективите да вдигнат ръце към очите си.
— Исусе Христе… Какво, по дяволите! — извика някой.
— „Дейли Нюз“ — пропя женски глас откъм асансьора. — Усмихнете се!
— Махнете фотоапарата, за бога — каза О’Донован. Не извика. Беше му се случвало много пъти. А и униформеният полицай вече беше хванал вратите на асансьора.
Розели се протегна нагоре и измъкна зъба от меката подложка. Баум вече беше подложил кърпата си и бързо прибра находката в джоба си.
— Вашите хора ме пуснаха горе! — пискаше жената.
— А моите ще те изведат — отвърна О’Донован и отново се зае с работата си.
— В тази страна има свобода на пресата — извика тя, когато едрият полицай натисна бутона на асансьора и вратите се затвориха.
— Свободна си да си идеш — промърмори О’Донован.
— Гадни лешояди — изръмжа друг.
Розели кимна на Баум. После побутна леко Бени към О’Донован като баща, който приканва срамежливото си дете да вземе участие в празненството. Смигна на Баум и се върна обратно в консулството.
О’Донован се изправяше откъм обувката и сваляше хирургическите ръкавици.
— Да извикаме отново хората от моргата за това, Джери — каза той на един от детективите си. — Може да ни каже нещо повече.
— Къде е телефонът? — попита детективът на име Джери.
— Влез вътре — предложи Бени. — Вдясно върху всяко от бюрата в паспортната служба има апарат.
— Благодаря. — Пуснаха детектива да влезе.
— Господин О’Донован. — Бени се приближи към младия мъж.
— Майк — поправи го детективът.
— Тогава Майк — усмихна се бащински Бени. — Кажи ми, имало ли е някакви други жертви? Ранени и така нататък?
— Имало е едно семейство руснаци. — Той още гледаше с предпазливо отчуждение към Баум. — Ушите им са пострадали малко.
— И само толкова ли?
— Били са вътре в консулството — каза О’Донован. Той взе сакото си от пода, свали ръкавите на ризата и ги закопча. — Мисля, че някои от вашите хора също са получили известни шокови травми, но нищо сериозно. — Лекото ударение, което той постави върху „вашите“, накара Бени да разбере, че с този човек няма да е лесно да се сприятели.
Баум леко отстъпи, като гледаше пода и говореше, докато вървеше, така че О’Донован се принуди да го следва, докато облича сакото си.
— Чудя се — каза Бени, когато се отдалечиха от останалите. — Дали не можеш да ми отделиш половин час?
О’Донован изгледа Баум в лицето, докато оправяше вратовръзката си. Тонът на израелеца не беше обиден. Той по-скоро като че предлагаше да сподели някаква информация. Беше видял колко бързо изработи Бюканън. А агентът, макар и избухлив, не беше идиот.
— Какво си намислил, полковник?
— Бени, ако обичаш. Имаш ли кола?
— Паркирана е отвън.
— Добре — каза Баум. — Ако ме закараш на едно място, аз ще ти предложа малък подарък.
О’Донован изгледа Баум. Никой добър детектив не се отказва от информация, независимо колко съмнителен може да е източникът.
— Че то още не е Коледа — измърмори той и се обърна към колегите си. — Франк, когато медицинските експерти пристигнат, опитай се да привършиш. Двама униформени трябва да пазят непрекъснато. Аз ще се върна след половин час.
Хората от групата гледаха О’Донован, който протегна ръка към асансьора.
— След вас, полковник.
— Бени — настоя Баум и натисна бутона.
— Дааа — отвърна детективът, като че ли алхимик му предлага злато на намалена цена. Той свали предпазните боти, взе онези, които свали Баум от обувките си, и ги пусна в една от торбите.
О’Донован не се интересуваше много от цялата тази работа. Посещавал бе Близкия изток. Не толкова отдавна, пък и нямаше никой и нищо в онази част на света, което да му е харесало или да иска да си спомни.
Когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, О’Донован погледна към мрачния тунел на чакалнята, през изкривената рамка на стаичката на охраната към по-светлите помещения на консулството.