Видя силуета на Артър Розели от другата страна на почернялата кабинка. Сенчестата фигура му се усмихна леко. О’Донован му показа среден пръст.
4.
Колумбийският университет
Лицето, което изпълни обектива на мощния фотоапарат „Щайнер“ на Муса Хауатмех, го накара да въздъхне изненадано. Не беше очаквал да открие такава красавица, свързана по някакъв начин с едрия обект, който му беше възложено да следи. Той се съсредоточи върху лицето на младата жена. От изражението й разбра, че срещата, протичаща на около двеста метра от него, не е случайна и между непознати. Но не беше сигурен дали ускоряването на пулса му се дължи на това откритие за тактическо предимство или просто на красивата жена. И естествено, нямаше начин Муса да знае, че лицето, предизвикало моментното му удоволствие, редовно създава неприятности на собственичката си.
Всъщност Рут Баум беше от онзи тип млади жени, които понякога мечтаят човечеството да е сляпо.
На тази земя има толкова много жени, които всяка сутрин се опитват да постигнат идеала от кориците на списанията, прекарвайки дълги часове пред огледалото. Те подчертават с грим извивки, които би трябвало да съществуват, а ги няма, опитват се да направят привлекателни обикновените си лица. Да уголемят тесните устни, да увеличат малките очи, да удължат къси вратове, да скрият двойни гуши.
Но Рут беше попаднала в онази, друга категория, която би трябвало да е благодарна на небето, вместо да го ругае редовно. Тя отхвърляше завистта на приятелките си, отвръщайки на комплиментите им с такава неприязън, че те скоро се научиха да преглъщат забележките си за външния й вид. И така обезкуражаваше мъжкото внимание, че само смелите души, които можеха да потиснат мъжкото си его, бяха останали живи върху бойното поле на обществените й взаимоотношения.
Рут правеше всичко възможно, за да остане по-незабележима.
Беше средна на ръст, но формите на тялото й добавяха няколко сантиметра към нейната горда осанка. Краката й бяха малки, бедрата стройни и с приятна извивка към корема и талията. Ръцете й бяха силни, ноктите без маникюр, бюстът й малко по-едър от нейна гледна точка, а кожата притежаваше цвета на блед кехлибар от годините, прекарани под пустинното слънце.
Рут се придържаше към много строги рамки в облеклото. Носеше широки джинси и жилетки, за да прикрие всички извивки. Широките пуловери през зимата и дългите почти до коленете тениски през лятото успяваха доста добре да прикриват тайните й, но по отношение на лицето си не можеше да направи нищо.
Червеникавата й коса падаше върху раменете като завеса, която често се развява подире й. Обикновено прибираше кичурите зад ушите, но тогава високото й чело и извити вежди издаваха интелигентността й. Големите й сини очи над ясно изразени скули бяха почти винаги ясни въпреки дългите нощи над книгите, а правият й нос явно беше наследство от някой далечен християнски немски предшественик. Устните й бяха плътни и широки, което я дразнеше. Единственото успокоение идеше от факта, че са идеални за флейтата, на която свиреше за успокоение, когато настроението й беше твърде мрачно, за да продължи да учи.
Беше култивирала сериозно изражение върху лицето си, подсказващо нежелание за общуване. Но най-големия проблем на Рут Баум при прикриването на нейната красота беше, че тя обичаше да се смее, а широката усмивка я променяше напълно.
Прекараните в Америка години не промениха много мнението на Рут за света, нито успокоиха напрежението, с което се раждат израелските граждани. За повечето израелци Америка е място, където човек може да забрави горчивите спомени за войните и възможността да умре по нечия вражеска граница. След злополучната война в Ливан от 1982 година желанието да напуснеш Израел вече не се считаше за престъпление както някога, когато емигрантите гледаха да се измъкват скришно. Сега израелците напускаха страната си често и мотивацията им за това беше съвсем ясна: бягство.
Причината Рут да се настани в Ню Йорк беше подобна, но след като бе изучила голяма част от програмата по психология, включена в темата на доктората й, тя беше разбрала, че собственото й „бягство“ е нещо съвсем лично. Освен това й беше ясно, че никакъв успех в професионално отношение или жизнени удобства няма да я освободят от връзките й с миналото.
Беше дошла тук да учи с надеждата да се отърве от тъмната страна на характера си. Но сега беше възприела простичкото обяснение за психическото състояние на човека, изречено от един от професорите й: човек може да загуби всичкия си материален багаж по пътя, но емоционалният винаги си остава с него.