И макар ежедневният товар на учението да беше започнал да й тежи, тя обичаше утрините в университета. Поляните и алеите в огромния парк бяха от английски тип — с правилната си геометрия, камъните, тухлените сгради и мраморна архитектура. Вашингтонска по елегантност, но с някаква невидима академичност, която не допускаше жестокостта на живота, който вилнее извън нея. Беше като убежище и макар Рут да бързаше да се дипломира, никак не й се искаше да напусне това удобно гнездо.
В колумбийския университет има много чуждестранни студенти, но малко от тях са служили като офицери във война. Никой от тях като аналитик във военното разузнаване, подчинен директно на началник-щаба на армията. Никоя друга от жените не е достигнала до чин капитан, не е наблюдавала и ръководила нападателна акция на командоси от подземна оперативна зала в компанията на куп полковници. Рут рядко говореше за преживяванията си, но колегите бяха подочули нещо и красотата, която тя се опитваше да скрие, се обви и в мантията на известна тайнственост.
Знаеше, че желанието да търси анонимност е наследено от професионалните навици на баща й и вероятно никак няма да й помогне в академичната кариера. Не беше нахална, но също не и срамежлива, и тъй като принадлежеше към едно общество, където всичко е открито за спорове и компетентността на всеки е обект на спор, тя не харесваше американската система, където „професорът е Бог“. И й се наложи да се научи на известна тактичност, каквато със сигурност родителите й не бяха възпитали у нея.
През повечето време обаче не можеше да остава незабелязана, защото преподавателите й бяха мъже. Първо забелязваха очите й, после мекия и гърлен английски с израелски акцент привличаше вниманието им и те протягаха шии.
Опитваше да не се възползва от възможностите си, но след първата година борба реши, че не може да контролира благоразположението на професорите си. Допусна само една грешка в сексуално отношение, като започна да спи с един от хоноруваните преподаватели. И макар бързо да загуби интерес към нервните му изпълнения, й се наложи да продължи връзката чак до края на семестъра. Сега понякога си спомняше с усмивка как през есенния семестър беше се извинявала с невъзможно дълги меноцикли. Получи шестицата си на изпита и приключи с връзката, а сега се държеше настрани от всички.
Не всеки член на факултета я намираше за очарователна. В американските университети вече не гледаха на Израел като на Давид от Близкия изток и понякога й се налагаше да спори с тъпи, фашизирани възгледи. Веднъж един преподавател от руски произход направи грешката да обясни мнението й по някакъв въпрос с произхода й от потисническо и свикнало винаги да се отбранява общество.
— Ако исках да споря по политически въпроси, професоре — беше му отговорила Рут, — щях да се запиша в курса по международни отношения.
Отговорът й спечели одобрението на колегите. А след като беше разкрил предразсъдъците си, надутият професор нямаше как да й пише по-ниска оценка само заради това, че е израелка.
В социално отношение Рут беше затворена. След няколко грешки поради необоснована ревност тя спечели уважението на колегите си. Имаше съвсем малко приятели, с които да споделя, но винаги беше на разположение на многобройните си колеги, които търсеха съвета й по професионални или лични въпроси. Вероятно за това спомагаше дълбочината на погледа й, който разкриваше, че опитът й е доста по-голям от други на нейната възраст. Но най-много я харесваха заради чувството за хумор. Тя обичаше саркастичните закачки, но и ги понасяше за своя сметка.
Винаги след първата лекция на нов професор приятелите я наобикаляха и започваха да я иронизират, без да е дала какъвто и да било повод.
— Е, как ще се справиш с този, Рут? — обикновено започваше Пол Дезмънд. Беше завършил „Корнел“ и все мечтаеше да е бил в „Харвард“. — Хладна? Гореща и срамежлива?
— Доминираща — отвръщаше простичко Рут, докато групичката се отправяше да пие кафе.
— С камшици и кожи ли? — Лиза Боровиц беше съквартиранта на Рут. Живееха в западната част на 112 улица.
— Ще му докарат инфаркт — изкоментира една колежка на име Кит зад гърба на възрастния професор.
— Тогава с психологически мъчения — реши Рут.
— Да, в това си те бива — махна с ръка Пол и се отдели, за да отиде в спортната зала.
— Той те обича — каза Лиза на Рут, докато двете гледаха след Пол.
— Когато онази работа се вдигне, интелигентността спада — коментира тихо Рут.
Кит се изсмя.
— Ама и ти си едно фино цвете…
Рут нямаше влечение към Пол Дезмънд, нито към някой от другите си колеги. Беше й трудно да контактува с обикновените американци на тази възраст. Защото в нейната страна на двадесет и една години момчетата вече понасяха ужасни отговорности, взимаха решения на живот и смърт за самите себе си и за други, под тяхно командване. Американските студенти все още притежаваха незрелостта на гимназисти, която израелските момчета надрастваха още след първите си седмици в армията.