Двойните врати на асансьора се плъзнаха встрани и се отвориха. Когато никой не се появи, той за миг пак изпита онова неприятно усещане. Пръстите му стиснаха ръба на бюрото. Погледна през прозореца, а после скришом хвърли око към часовника си. Една минута. Беше почти 12:30 часа на обяд преди шабат. След 12:30 няма повече „клиенти“. Край.
Той изсумтя презрително към собствената си глупост, когато фигурата пристъпи в чакалнята. Защото мъжът беше хасид — представител на най-религиозните евреи, с характерната черна шапка с широка периферия, дългите масури на пейсите, спускащи се покрай ушите, и гъста брада, от която върху килима се стичаха капки от дъжда навън. От шията до петите хасидът беше увит в дълго, черно вълнено палто.
„Поредното изкопаемо от деветнадесети век — помисли Мошико с известно успокоение. — Не по-опасен от гладно улично кутре.“ Защото човекът изглеждаше като излязъл от калдъръмените улици на древно полско гето.
С изключение на обувките. „Да не е някакъв религиозен празник?“ — зачуди се Мошико. Краката на човека бяха обути в мокри гуменки. В определени дни религиозните внимават да не носят облекло от животински кожи.
Докато хасидът бавно пресичаше чакалнята, Мошико набързо огледа лицето му. Всяка седмица оттук минаваха стотици като този, подготвящи се за поклонничество в Светая светих в Йерусалим. Те дори не фигурират в списъка с опасни лица на ДСС. Ако им се наложеше да чакат по-дълго в чакалнята на консулството, човек можеше да ги види увити в талисите2 да се молят до прозорците.
Мошико гледаше лицето на човека и се опитваше да го сравни със скорошните си предчувствия.
Носът беше широк и прав, кожата не толкова бледа както обикновено при мъжете, които непрекъснато четат молитвениците си в мрачни стаи.
Нещо друго. Тъмните очи блестяха с огромни зеници, бялото бе леко жълтеникаво. Погледът — почти унесен. Втренчен, невиждащ.
„Човек, отдаден на Господ“ — реши Мошико, докато гледаше затворената уста на хасида и някакво странно движение в крайчеца на устните му. Спазъм.
Хасидът спря на крачка от прозореца. Червенокосото момиче вдигна глава от книгата си. Мошико натисна бутона на микрофона.
— Шалом.3 С какво мога да ви помогна? — попита той на английски.
Хасидът нито помръдна, нито отговори. Ноздрите му се разшириха леко. Дъхът му още пускаше пара от студа навън.
Мошико се изкашля.
— Ефшар лазор леха? — предложи отново помощта си, този път на иврит. Защото хасидът може да е роден в Израел и само да е на посещение в Бруклин. Да е дошъл за удължаване на паспорта. Да се връща в родината.
Никакъв отговор.
Мошико се зачуди дали да не повика Бар-Ел, когато хасидът бавно бръкна в джоба на дългото си палто и извади сгънат лист хартия.
„За Бога, та той е глухоням!“ Мошико поклати глава, възмутен от самия себе си. Бутна чекмеджето към нещастника, който пусна листа в него. После дръпна обратно металното чекмедже, взе бележката и я погледна.
Почеркът беше несигурен, като че ръката, която е писала, е била парализирана. Буквите бяха на иврит, големи. Бяха изписани само две думи, но Мошико не можеше да разбере смисъла им. Дали е някакво име? А може би е на идиш4?
Но още докато произнасяше на глас фонетичното звучене на фразата, сърцето му се блъсна в гърлото.
— Аллах Акбар.
Аллах е велик.
Бойният вик на исляма.
Мошико изправи глава, но викът заседна в гърлото му. Защото сега, притиснати към прозореца, се виждаха размазаните черти на лицето на хасида. Усмивката се беше изпънала докрай през треперещите бузи, а между двата реда облечени в сребро зъби трептеше езикът, който оформяше някакви думи, които той така и не успя да чуе.
Видя юмрука на мъжа да посяга към горното копче на палтото, където бърз като лапа на ягуар сграбчи малък пластмасов пръстен и дръпна. Мошико вече се хвърляше назад, отблъскваше се с напомпани от адреналин мускули от бюрото.
Но знаеше, че е твърде късно.
Палтото на хасида сигурно му е тежало много, защото носеше поне двадесет килограма повече, отколкото в деня на купуването. Беше подплатено с четиридесет ивици „Семтекс-Б“ — моделируемия пластичен експлозив, произведен в Чехословакия, който изгаря със скорост седем хиляди и двеста метра в секунда.
Детонаторът, необходим да взриви първоначалния заряд, беше със самовъзпламеняваща се живачна капсула, съединена с още три като нея в пакет от цигари „Марлборо“ в джоба на палтото на хасида. Копчето на палтото беше свързано с жицата, затваряща простата верига, захранвана от батерия.