— Слушам, командире — изръмжа Бени без никакво уважение.
Въздъхна още веднъж, загледан в документите в ръцете си. Никак не му се хвърляха в торбата за изгаряне, която висеше полупразна от алуминиевата си рамка.
Помайването беше нов навик за Баум и той изобщо не му харесваше. Преди се нахвърляше и преминаваше през мисиите си така, както още продължаваше да играе футбол в празничните дни — оставяйки съотборници и противници далеч зад себе си. С голямата си плешива глава и насочени напред широко разперени уши той летеше, привел едрите си рамена над пълния с шницелите на Мая корем. Петдесет и две годишното му тяло се носеше през играта както и в работата — с иронично присвити очи и усмивка, която му придава вид по-скоро на колбасар, какъвто би станал, ако беше останал да живее в страната, където се е родил.
Независимо от неудобствата, Бени никога не оставяше за утре работата, която може да се свърши сега. Няколко несполучили служители на АМАН не го обичаха заради прямотата, макар да завиждаха на успехите му. Но нямаше човек, който да не го уважава. Пък и началниците му никога не са се чудили какво всъщност мисли той.
Затова колебанието беше странно чувство за него. За близо тридесет години работа в разузнаването той никога не беше си представял така тези последни седмици. Както другите мъже на действието, той беше приел, че краят на неговата кариера ще се стовари милостиво отгоре му. Нещо гръмко и бързо.
Но това? Няколко безцелни дни в прочистване на папки?
Е, поне няма да му се наложи да преживее мъчителния ритуал на изпразване на гардероба с ботуши, пагони и парадни униформи. Като катам, офицер за специални задачи в АМАН, той не е слагал униформа от години. Последният път беше през 1986 година на една тиха церемония в кабинета на министър-председателя. Екщайн беше застанал до него с гипсирани ръце и шепнеше иронично, че медал, даден от партията „Ликуд“, направо може да се сравнява с „Железен кръст“. Едва ли…
Бени вдигна хартиите високо над торбата за изгаряне, изрева „Напред!“ като инструкторите на парашутистите в Тел Ноф и ги хвърли вътре. Доволен от малката си победа, сложи ръце на кръста и се огледа.
Така или иначе този кабинет никога не беше му харесвал. Прекалено голям и на третия етаж, твърде далеч от хората му. Но Бен-Цион беше настоял, че щом Баум ръководи отдел „Операции“, значи трябва да седи тук горе заедно с останалите от Олимп.
Разбира се, Бени винаги се справяше с неприятните положения, като ги хване направо за гушата. Така че „личният“ му кабинет се превърна в нещо като общодостъпен конферентен център за всички катами под негово ръководство. Той бързо разчисти кабинетната атмосфера, като накара подчинените си да поставят вътре шкафове за досиета, рафтове за книги, допълнителни бюра, стенни карти и два зелени сейфа. Твърдеше, че разузнавачите работят по-добре в задимени, клаустрофобични пространства. Удобното работно помещение те кара да отлагаш и да се маеш над проблема, докато задимената килия те принуждава да вземеш решение, за да излезеш на чист въздух.
Израелската армия има репутацията на егалитарна, незачитаща чина и изрядността на униформата, без субординация. Бени окуражаваше традицията, тъй като тя често допринася за изненадващо добри решения. В повечето западни държави войникът очаква да застане пред командира си върху полирания до блясък под, който служи като пропаст между ранговете. Бени беше заменил началническото бюро с Т-образно подредени маси, късата част на които използваше като свое работно място, докато екипът му седи върху пластмасови кухненски столове около дългата част. Това идваше да подскаже: „Да, аз съм шефът, но не се притеснявайте и спорете с мен.“
Баум мразеше мисълта, че подчинените му може да кажат „да“, когато всъщност мислят „не“, или „добра идея“, ако всъщност им се иска да извикат: „Ти луд ли си?“ Често по време на заседанията по планиране той поставяше някой друг да седне на председателското място, докато всички от екипа му се разхождат, пият кока-кола и пълнят стаята с облаци цигарен дим.
В Управлението се носеше легендата, че когато веднъж генерал Бен-Цион влетял в кабинета на Баум с някаква заповед, намерил шофьора на полковника щастливо настанен на мястото му, вдигнал крака върху масата, облечен в униформа на майор от военновъздушните сили. Баум, Екщайн и останалите от екипа се кипрели в анцузи на някакъв футболен клуб, а оръжейникът зареждал саковете им с автомати „Узи“ и пълнители. Генералът си излязъл, без да каже и дума, явно решил, че е по-добре да не знае с какво точно се занимават.
Обаче социалистическият стил на управление на Баум не му пречеше да командва екипа си като гангстерски бос, а най-ясният сигнал за професионалната му етика беше пътният знак, обозначаващ „изкопна работа на обекта“, закачен здраво върху вратата на канцеларията. Никой никога не беше му гравирал табела с името и длъжността и понастоящем единственото доказателство, че зад тази врата се намира кабинетът на началника на оперативния отдел, беше малък, червен метален триъгълник, закован отпред. Знакът беше взет от телената ограда на минно поле на Голанските възвишения и значението му беше ясно за всеки: „Ако не си професионалист и не знаеш какво точно правиш… не влизай.“