— Ще ви задам един прост въпрос, отец Кийли — рече Валендреа. — Отричате ли се от своята ерес? Признавате ли, че стореното от вас е против законите на вашата църква и вашия Бог?
Свещеникът леко се приведе напред.
— Аз не вярвам, че обичта към една жена е нарушение на божите закони — отсече той. — Следователно опрощаването на този грях е нещо несъществено. Аз имам право да изразявам мнението си, затова не искам прошка за движението, което оглавявам. Не съм сторил нищо лошо, ваше преосвещенство.
— Вие сте глупак, отче. Дадох ви шанс да се разкаете. Църквата може и трябва да бъде опрощаваща. Но разкаянието работи и в двете посоки, затова трябва да бъде доброволно.
— Не търся прошка от вас.
Валендреа поклати глава.
— Сърцето ме боли за вас и вашите последователи, отче. Ясно е, че всички вие сте се съюзили с дявола.
4
13:05 ч.
Кардинал Алберто Валендреа мълчеше с надеждата, че еуфорията от началото на съдебните заседания ще вземе връх над раздразнението, което го обземаше. Странна е лекотата, с която неприятните случки прогонват доброто настроение.
— Какво мислиш, Алберто? — попита Климент XV. — Дали имам време да се покажа на множеството? — Ръката му направи лек жест по посока на отворения прозорец в близката ниша.
Валендреа винаги се дразнеше от желанието на папата да поздравява тълпата, събрала се на площад „Свети Петър“. Охраната на Ватикана отдавна се беше обявила против такива изяви, но глупавото старче не й обръщаше внимание. Вестниците непрекъснато пишеха на тази тема, сравнявайки немеца с Йоан XXIII. Честно казано, такава прилика наистина имаше. И двамата се бяха възкачили на папския престол близо осемдесетгодишни, и двамата бяха смятани за временни ръководители на католическата църква, и двамата бяха изненадали всички.
Валендреа ненавиждаше и аналогиите на пресата, според които отвореният прозорец на папата демонстрирал „неговия жив дух, изключителна откритост и харизматична топлота“. Папството няма нищо общо с популярността, защото е олицетворение на последователността и твърдо установените традиции. А Климент с лека ръка разрушаваше традициите, градени с векове.
Той не изискваше раболепие, малцина целуваха папския му пръстен, не използваше първо лице множествено число, когато говореше за себе си, както го бяха правили столетия наред папите преди него. „Живеем в двайсет и първи век“, обичаше да повтаря Климент в случаите, в които отменяше поредния стар обичай.
Валендреа помнеше, че не много отдавна беше немислимо папата да застане пред отворения прозорец и да поздравява множеството. Немислимо не само от гледна точка на сигурността, но и поради дистанцията, която е задължителна за светия отец. Защото именно благодарение на тази дистанция се ражда и атмосферата на мистицизъм, усилваща вярата и покорството, създаваща усещането за предстоящо чудо.
Той беше служил на папите близо четирийсет години, издигайки се в църковната йерархия с шеметна бързина. Стана кардинал още преди да навърши петдесет, един от най-младите кардинали в съвременната история. В момента беше държавен секретар — втората по значение длъжност във Ватикана, но това не му беше достатъчно. Мечтаеше за върховната власт, за абсолютния авторитет. Когато никой не ще оспорва решенията му, когато никой няма да му задава въпроси.
Мечтаеше да бъде папа.
— Денят е чудесен — подхвърли Климент. — Дъждът отмина, а въздухът е като у дома, в планините на Германия. Свеж и чист като в Алпите. Срамота е човек да остане затворен в такова време.
След тези думи папата пристъпи към нишата, но без да се показва навън. Беше облечен в бяла ленена дреха, върху която бе прикрепен традиционният нагръдник от бяла коприна. На краката си имаше алени обувки, а на върха на оплешивяващото му теме бе кацнала бяла шапчица. Той беше единственият прелат сред един милиард католици по света, на когото беше позволено да се облича по този начин.
— Може би негово светейшество ще отложи това удоволствие за след края на брифинга — подхвърли кардиналът. — Аз имам и други ангажименти, а трибуналът ми отне цялата сутрин.
— Няма да се забавя повече от няколко минути — отвърна Климент.
Валендреа знаеше, че папата обича да го дразни. През отворения прозорец долиташе приглушеният грохот на Рим. Уникалните звуци на три милиона души, които карат колите си по вулканичната пепел на древния град.