Имаше моменти, в които Мичънър вярваше на критиците й и допускаше, че Кийли може и да е прав.
Близо половината католици на света живееха в Латинска Америка. В Африка и Азия — още една трета. Задоволяването на исканията на това етнически толкова разнообразно мнозинство, без да бъдат отблъснати европейците и италианците, беше всекидневна задача на църквата. Никой държавен глава не с изправен пред подобно предизвикателство, но римокатолическата църква се справяше с него вече две хилядолетия — нещо, което не бе по силите на нито една друга институция в света. В момента пред очите му се простираше едно от най-величествените творения на тази църква.
Площадът във формата на ключ, очертан от прекрасната двойна колонада на Бернини, буквално спираше дъха. Мичънър винаги се впечатляваше дълбоко от града държава Ватикана. Видя го за пръв път преди около дванайсет години в качеството си на помощник на архиепископа на Кьолн. Точно по времето, когато Катерина Леу постави на изпитание неговата добродетелност. Изпитание, което беше издържал успешно. Спомни си как беше обиколил всеки метър от тези близо 500 декара, оградени от високи стени, изпитвайки дълбоко възхищение от величието на сградите в тях, строени в продължение на цели две хилядолетия. Всички без изключение образци на архитектурно съвършенство.
Миниатюрната държава не бе избрала някой от хълмовете, сред които беше построен Рим, а бе предпочела Ватиканския хълм — единственото от седемте свети места на света, което хората все още помнеха. Гражданите на тази държава бяха по-малко от двеста на брой, още по-малко притежаваха паспорти. Никой никога не се беше раждал тук, малцина бяха умирали, с изключение на папите. А погребаните между тези стени наистина бяха единици. Държавното устройство бе абсолютна монархия — една от малкото, останали в света. По ирония на съдбата представителят на Светия престол в ООН беше отказал да подпише Декларацията за правата на човека, приета от всички страни по света, просто защото Ватикана не допускаше религиозната свобода.
Очите му пробягаха по обляния от слънцето площад. Малка тълпа вярващи се беше събрала в единия му край, непосредствено отвъд подвижните телевизионни станции с гора от антени по покривите. От нея се разнесоха нестройни викове „Santissimo Padre“, светият отец. Главите на всички бяха извърнати към четвъртия етаж на апостолическия дворец. Там, между дървените капаци на един от прозорците, се появи лицето на Климент XV.
Хората започнаха да махат с ръце, папата им отвърна.
— Все още те омагьосва, а? — прозвуча женски глас до него.
Мичънър рязко се обърна. Катерина беше съвсем близо, на няколко крачки. Незнайно как, тя беше разбрала къде може да го намери. Пристъпи крачка напред и потъна в сянката на близката колона.
— Изобщо не си се променил. Все още си влюбен в своя Бог. Видях го в очите ти по време на съдебното заседание.
Той понечи да се усмихне, но после си даде сметка, че трябва да се концентрира за предстоящото предизвикателство.
— Как си, Кейт?
Чертите на лицето й видимо се смекчиха.
— Животът такъв ли е, какъвто си го представяше някога?
— Не мога да се оплача. Всъщност не искам де се оплаквам. Навремето ти казваше, че оплакването е непродуктивно.
— Радвам се да го чуя.
— Откъде знаеше, че ще присъствам на сутрешното заседание?
— От молбата ти за акредитация, на която се натъкнах преди седмица-две. Мога ли да те попитам защо проявяваш интерес към отец Кийли?
— Нима само това те интересува при първата ни среща от петнайсет години насам? — сбърчи вежди Кейт.
— При последната ни среща ти заяви, че никога повече няма да говорим за нас — меко й припомни Мичънър. — Каза, че това нас повече не съществува, защото аз имам само своя Бог. По тази причина реших, че…
— Казах го едва след като ти обяви, че се връщаш при своя архиепископ, за да служиш на хората. Да станеш католически духовник.
Преценил, че стоят прекалено близо един до друг, Мичънър отстъпи крачка назад и потъна още по-дълбоко в плътната сянка на колонадата. Очите му за миг се спряха върху величествения купол на катедралата „Свети Петър“, дело на Микеланджело, който вече беше изсъхнал под топлите лъчи на есенното слънце.
— Виждам, че все още умееш да избягваш въпросите — подхвърли той.