— Доколкото си спомням, ти лично ми нареди да присъствам на трибунала. Следователно отговорът ми е „да“, ще присъствам. В компанията на десетки репортери.
— Тя ще бъде ли там?
Мичънър отлично знаеше кого има предвид папата.
— Докладваха ми, че е подала молба за акредитация — отвърна той.
— Знаеш ли на какво се дължи интересът й към трибунала?
— Вече ти казах — поклати глава папският секретар. — Научих за присъствието й съвсем случайно.
— Каква щастлива случайност — обърна се да го погледне Климент.
Защо ли проявява такъв интерес? — запита се Мичънър.
— В това няма нищо лошо, Колин — успокои го папата. — Тя е част от твоето минало. Част, която не бива да забравяш.
Единствено Климент знаеше всички подробности просто защото в онези мигове Мичънър се нуждаеше от изповедник, а архиепископът на Кьолн беше най-близкият му приятел. Това беше единственото нарушение на свещеническия обет за всичките му двайсет и пет години служба. Тогава беше решил да напусне църквата, но Климент го бе разубедил, изтъквайки, че духът става силен именно чрез слабостта. Сега, дванайсет години по-късно, той си даваше сметка, че Якоб Фолкнер е бил прав. Днес той беше личен секретар на папата и вече трета година помагаше на Климент XV да управлява католическия свят. Папата явно не се вълнуваше от факта, че сегашната роля на приятеля му се базира на нарушената клетва към бога и църквата. Но напоследък това положение бе започнало да всява смут в душата на Мичънър.
— Не съм забравил нищо — прошепна той.
Папата пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.
— Не съжалявай за загубеното. Подобно отношение е нездравословно и непродуктивно.
— Не ми е лесно да лъжа — поклати глава Мичънър.
— Господ ти е простил и това е главното.
— Защо си толкова сигурен?
— Сигурен съм, и толкова. А ти трябва да вярваш на това, което ти казва главата на римокатолическата църква, нали? — Забележката беше придружена от закачлива усмивка, която предупреждаваше Мичънър да не приема нещата толкова сериозно.
— Невъзможен си — въздъхна той и също се усмихна.
— Вярно, но съм и обичлив — кимна папата и свали ръката си.
— Ще се опитам да го запомня.
— Запомни го. Съвсем скоро ще бъда готов с писмото до отец Тибор. В него ще настоявам за писмен отговор, но ако прояви желание да говори — изслушай го. Задавай му каквито искаш въпроси, а после ще ми разкажеш всичко. Разбра ли?
Мичънър се запита как може да задава въпроси, без да знае за какво, но кимна.
— Разбрах, твое светейшество. Както винаги.
— Правилно, Колин — усмихна се Климент. — Както винаги.
3
11:00 ч.
Мичънър влезе в залата на трибунала — импозантно помещение от бял и сив мрамор, чийто под беше покрит с изящна мозайка. Помещение, което помнеше последните четиристотин години на католическата църква.
Двамата швейцарски гвардейци пред бронзовия портал почтително се поклониха, разпознали личния секретар на папата. Той умишлено беше изчакал един час, защото знаеше, че присъствието му ще предизвика коментари. По принцип на тези заседания рядко се появяваше някой от приближените на папата.
Климент настоятелно го бе помолил да изчете и трите книги на. Кийли, след което бе поискал подробна информация за провокационното им съдържание. Опасявайки се от неизбежните спекулации, папата бе отказал да ги прочете, но бе проявил жив интерес към идеите на отец Кийли — човека, когото Мичънър видя за пръв път в момента, в който се насочи към по-задните места в залата.
В качеството си на обвиняем Томас Кийли седеше сам зад една маса. Беше около трийсет и пет годишен, с буйна кестенява коса и приятно младежко лице.
Периодичните усмивки по това лице изглеждаха предварително калкулирани, в комплект със съответните изражения. Мичънър беше изчел цялата информация, събрана от трибунала. Тя категорично определяше Кийли като самодоволен неконформист, или „пълен опортюнист“, както го беше нарекъл един от следователите. Но Мичънър съзнаваше, че аргументите на този човек са силни и убедителни.
Разпитът водеше кардинал Алберто Валендреа, държавен секретар на Ватикана. Доста неблагодарна задача според Мичънър. Екипът на обвинителите беше подбран измежду най-консервативно настроените кардинали и архиепископи, които бяха изявени противници на идеите на Втория ватикански събор и трудно можеха да бъдат наречени привърженици на папа Климент XV. Сред тях изпъкваше Валендреа, известен със стриктното си придържане към официалната догма. Наредени зад дълга маса под огромно платно на Рафаел, членовете на трибунала блестяха с официалните си одежди: кардиналите с мантии от алена коприна, а архиепископите — с черни, от фина вълна.