Кен Фолет
Третият близнак
Благодарности
Изпитвам дълбока благодарност към следните хора, помогнали ми в предварителните проучвания за написването на Третия близнак:
От Балтиморската общинска полиция — лейтенант Фредрик Тейбър, лейтенант Пари Лийсън, сержант Сю Йънг, детектив Алексис Ръсел, детектив Ейрън Стюърт, детектив Андреа Нолън, детектив Ленард Дъглас.
От Балтиморската областна полиция — сержант Дейвид Моксли и детектив Карен Джентри;
Съдебен комисионер Черил Алстън, съдия Барбара Беър Уокслхън, заместник щатски прокурор Марк Коън;
Керъл Киллър — медсестра от болницата „Мърси“, професор Триш ван Занд и нейните колеги от университета „Джонс Хоркинс“, г-жа Бони Ариано — изпълнителен директор на центъра „Сексуални престъпления и битово насилие“ в Балтимор;
От университета в Минесота — професор Томас Баучър, професор Матю Макгю, професор Дейвид Ликън.
От Пентагона — подполковник Летуич, капитан Ригнър.
От Форт Детрик, Мериленд — г-жа Ейлийн Мичъл, г-н Чък Дейзи, полковник Дейвид Франз;
Питър Д. Мартин от градската полицейска съдебномедицинска лаборатория, Рут и Норман Глик, компютърните специалисти Уейд Чеймбърс, Роб Кук и Алън Голд и особено на професионалния проучвател Дан Стерър от „Предварителни проучвания за писатели“, който ме свърза с повечето от изброените по-горе хора.
Благодарен съм също на редакторите ми Сюзън Бабоно, Марджъри Чапман и Ан Пати, на приятели и на членове на семейството, които четяха черновите на тази книга и правеха забележки, а именно: Барбара Фолет, Именюъл Фолет, Катя Фолет, Джон Търнър, Ким Търнър, Джон Евънс, Джордж Бренън и Кен Бъроус, на агентите Ейми Беркоуър, Боб Букман и най-вече на моя стар сътрудник и най-безмилостен критик Ал Зъкърман.
Неделя
1.
Жегата покриваше Балтимор като лепкав саван. Зелените площи в града се освежаваха от около сто хиляди пръскачки, но онези негови жители, които можеха да си го позволят, си седяха вкъщи при надутите докрай климатици. Неуморните проститутки по Норт Авеню се бутаха под сенките и се потяха под пищните си прически, а хлапетата по ъглите вадеха дрога от джобовете на торбести бермуди. Беше краят на септември, но есента изглеждаше безкрайно далеч.
Един очукан бял датсун, с лепенка върху счупеното стъкло на единия фар, бавно се влачеше по улиците на работнически квартал, северно от центъра на града. Колата нямаше климатик и шофьорът й бе свалил стъклата. Бе хубав млад мъж на двайсет и две години, облечен в отрязани джинси и тениска, а на главата му се мъдреше червена бейзболна шапка с надпис „Охрана“. Изкуствената тапицерия под бедрата му бе хлъзгава от пот, но това не го притесняваше. Настроението му бе отлично. Радиото бе настроено на 92Q — „Двайсет хита накуп!“ На дясната седалка лежеше отворена папка. Той поглеждаше в нея от време на време, запомняйки напечатаните на страницата технически термини. Утре му предстоеше контролно. Лесно научаваше прочетеното и след няколко минути материалът щеше да бъде усвоен.
На следващия светофар до него спря порше кабриолет, карано от руса жена. Той й се усмихна:
— Чудесна кола!
Тя отвърна поглед, без да отговори, но на него му се стори, че видя зараждащата се усмивка в ъгълчетата на устните й. Скрита зад огромни черни очила, жената вероятно бе два пъти по-възрастна от него. Повечето дами, каращи поршета, бяха такива.
— Искате ли да се надбягваме до следващия светофар? — попита я той.
Тя се засмя с музикален, приемащ флирта смях. Сетне с малката си, добре гледана ръка включи на първа. Колата ревна и изхвърча от светофара като ракета.
Той присви рамене. Просто се упражняваше.
Мина покрай потъналото в зеленина градче на университета „Джоунс Фолс“. — Айви Лиг1 колеж, много по-престижен от този, в който той следваше. Докато подминаваше помпозния портал, покрай него претича групичка от десетина млади жени в спортно облекло: къси клинове, маратонки, влажни тениски и ленти на главите. Отборът по хокей на трева тренира, каза си той, а добре сложеното момиче отпред е сигурно капитанът им. Трябва да са във форма за сезона.
Когато свиха в университетското градче, изведнъж младият мъж бе обхванат от толкова мощно и възбуждащо видение, че едва виждаше къде кара. Представи си ги в съблекалнята: онази набитата се търкаше със сапун под душа, червенокосата бършеше медната си грива с хавлията, чернокожата грациозно навличаше чифт ослепителнобели дантелени гащички, капитанката се разхождаше наоколо гола, демонстрирайки мускули и съвършена фигура… Тогава стана нещо страшно и те полудяха от ужас. Представи си виковете и писъците им, представи си ги, блъскащи се насам-натам, с изхвръкнали от ужас очи, на ръба на истерията. Набитото момиче падна и остана да лежи, плачейки безпомощно, докато останалите го тъпчеха в отчаяното си желание да се скрият, да намерят вратата на всяка цена и да избягат от това, което ги бе изплашило.