— Май намерихте нещо, а?
— Тоя откачалник носеше шапката, когато изнасили приятелката ми. Хайде да се махаме!
Двамата излязоха от гарсониерата, заключвайки вратата. Джийни стисна ръката на Молдуин.
— Не мога да изразя благодарността си. Това бе наистина много важно.
— Какво ще правите сега?
— Ще се върна в Балтимор и ще се обадя на полицията — отвърна тя.
Подкарала към дома по I-95, тя непрекъснато си мислеше за Харви Джоунс. Защо ходи всяка неделя в Балтимор? За да се види с някоя приятелка ли? Или родителите му живеят там? Много студенти носеха прането си у дома в неделите. В момента сигурно пак беше там, похапваше си от маминия кейк и гледаше футбол по телевизията с баща си. Дали няма да нападне някое друго момиче, като се връща?
Колко ли Джоунс живееха в Балтимор — хиляда? Тя, разбира се, познаваше един от тях — бившия си шеф Берингтън Джоунс…
О, боже! Джоунс… Бе толкова потресена, че се наложи да отбие в аварийната лента и да спре.
Харви Джоунс може би е син на Берингтън!
Тя внезапно си спомни жеста, който Харви бе направил, когато седна срещу нея в кафенето във Филаделфия. Бе пригладил веждите си с върха на показалеца си. Това донякъде я бе обезпокоило, защото знаеше, че бе виждала този жест у друг човек, но не можеше да си спомни у кого. Тогава обаче се бе успокоила, казвайки си, че вероятно го е виждала у Стив или Денис, защото клонингите в края на краищата имаха еднакви жестове. Сега обаче си спомни — беше го виждала у Берингтън! Той приглаждаше веждите си с показалец. Имаше нещо в това движение, което дразнеше Джийни — може би бе неприятно суетно. Но не бе характерно за останалите клонинги, като например затварянето на вратата с крак. Харви го бе научил от баща си — като израз на самодоволство.
И в момента той вероятно се намираше в дома на Берингтън.
55.
Престън Барк и Джим Пруст пристигнаха някъде към обяд и се настаниха в кабинета на Берингтън. Беше им приготвил по кутия бира. Никой от тях не бе спал добре, чувстваха се изтощени. Мариан, домашната помощничка, готвеше неделния обяд и от кухнята се носеше апетитен аромат, но нищо не можеше да повдигне духа на тримата партньори.
— Джийни е говорила с Ханк Кинг и с майката на Пер Ериксън — каза Берингтън унило. — Не можах да проверя другите, но тя скоро ще ги открие.
— Хайде да бъдем реалисти, а? — намеси се Джим. — Какво точно може да направи тя утре по това време?
Реализмът на Престън Барк бе убийствен.
— Нека да ти кажа какво бих направил, ако бях на нейно място. Бих направил широко публично достояние от това, което съм открил, така че ако успея да се добера до две или три от момчетата, ще ги откарам до Ню Йорк и ще ги изправя пред камерите на Добро утро, Америка. Телевизията страшно обича близнаци.
— Боже опази! — прекръсти се Берингтън.
Пред къщата спря някаква кола. Джим погледна през прозореца:
— Ръждясал стар датсун.
Престън отново подхвана:
— Първоначалната идея на Джим започна да ми харесва. Да направим така, че всички да изчезнат.
— Няма да допусна никакви убийства! — възпротиви се Берингтън.
— Не викай, Бери — успокои го Джим изненадващо меко. — Да ти кажа откровено, малко се изсилвах, когато говорех за това, че не е зле понякога хората да изчезват. Може едно време да съм имал власт да заповядвам убийства на хора, но повече наистина не ми се иска да го правя. През последните няколко дни поисках услуги от стари приятели и въпреки че хората се отзоваха, разбрах, че все пак си има някакви граници.
Берингтън въздъхна облекчено.
— Затова пък имам друга идея — продължи Джим.
Останалите двама впериха погледи в него.
— Много дискретно влизаме във връзка с всяко от осемте семейства. Признаваме си, че едно време сме направили грешки в клиниката. Казваме им, че нищо лошо все пак не е станало, но не искаме това да се разчува. Предлагаме им по един милион долара компенсация. Ще ги направим платими за период от десет години и ще им кажем, че вноските моментално ще спрат, ако проговорят… Независимо пред кого — пред пресата, пред Джийни Ферами, пред някой учен, няма значение.
Берингтън бавно закима.