Стив я гледаше изумено:
— Леле-е, добре че удари тоя близнак, който трябваше.
Джийни започна да трепери. Изтърва тигана и седна на една табуретка. Стив я прегърна.
— Всичко свърши — каза той.
— Не, не е — отвърна тя. — Сега започва.
Телефонът продължаваше да звъни.
57.
— Просна го, копелето — каза Стив. — Кой е?
— Това е Харви Джоунс — отвърна Джийни. — И е син на Берингтън Джоунс.
— Берингтън е взел един от осемте клонинга и го е отгледал като свой син? — Стив като че не можеше да повярва: — Брей, проклет да съм!
Джийни се втренчи в проснатата в несвяст фигура.
— Какво ще правим сега?
— Като начало защо не отговориш на телефона?
Джийни вдигна слушалката, беше Лайза.
— И с мен едва не стана същото — каза тя без предисловия.
— О, не!
— Същият тип.
— Не мога да повярвам. Да дойда ли?
— Благодаря, добре би било.
Джийни затвори. Болеше я цялото тяло, в устата й още имаше вкус на кръв. Наля си чаша вода и отпи, после се изплю в кухненската мивка.
— Това е опасно място, Стив. Хората, срещу които се изправяме, имат могъщи приятели — предупреди тя.
— Знам.
— Може да се опитат да ни убият.
— Благодаря, че ме предупреди.
Не бива да се поддавам на страха, помисли си тя.
— Мислиш ли, че ако им обещая да не говоря за това, те ще ме оставят на мира?
— Не, не мисля — рече Стив след кратък размисъл.
— Значи нямам друг избор, освен да се боря.
По стълбите се чуха стъпки и главата на г-н Оливър надникна от вратата.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита той. Погледът му падна върху проснатия в безсъзнание Харви, вдигна се към Стив, после отново се сведе: — Боже!
Стив подаде черните джинси на Джийни и тя бързо ги навлече. Ако г-н Оливър я беше забелязал, поне тактично бе премълчал.
— Това сигурно е оня тип от Филаделфия. — Той посочи към Харви. — Нищо чудно, че си го взела за приятеля ти. Близнаци ли са?
— Ще го вържа, преди да е дошъл в съзнание — рече Стив. — Имаш ли някаква връв, Джийни?
— Имам малко кабел — обади се г-н Оливър. — Ще отида да си донеса инструментите.
Джийни притисна Стив към себе си с благодарност. Чувстваше се така, сякаш току-що се е събудила от кошмар.
— Помислих, че си ти — каза тя. — Беше също като вчера, но този път не се уплаших.
— Казахме, че трябва да си измислим парола, за да не стават друг път подобни страхотии.
— Хайде да го направим сега. Когато миналата неделя се приближи до мен на корта, ти каза: Аз също играя малко тенис.
— А ти скромно отвърна: Ако играете малко тенис, значи вероятно не сте в моята категория.
— Това ще ни бъде паролата. Ако един от нас каже първата фраза, другият трябва да каже втората.
Г-н Оливър се върна с инструментите си. Той претърколи Харви по гръб и започна да връзва ръцете му отпред, стягайки дланите една срещу друга, но оставяйки пръстите свободни.
— Защо не му вържете ръцете отзад? — поинтересува се Стив.
Г-н Оливър ги погледна стеснително.
— Моля да ме извините за израза, но по този начин няма да може да си го държи, ако му се наложи да пикае. Научих това в Европа по време на войната. — Започна да връзва краката на Харви. — С тоя тип повече няма да имаш неприятности. А какво смяташ да правиш с входната врата?
Джийни хвърли поглед към Стив.
— Доста зле я потроших — призна си той.
— Ще извикам дърводелец — каза Джийни.
Г-н Оливър се намеси:
— Имам някоя и друга дъска в двора. Ще я пооправя, колкото да я заключим довечера, а утре ще дойде някой да я направи както трябва.
— Благодаря, толкова мило от ваша страна — рече Джийни.
— Няма за какво. Това е най-интересното нещо, което ми се случва от Втората световна война насам.
— Ще ви помогна — предложи му Стив.
Г-н Оливър поклати глава.
— Вие двамата имате да говорите за много неща, разбирам аз. Като например за това да извикате ли полиция за тоя тип, дето сте го проснали на килима.
Без да дочака отговор, той вдигна инструментите си и излезе.
Джийни се помъчи да събере мислите си.