— Импровизирай! — посъветва го тя.
Стив отново доближи слушалката до ухото си.
— Да, Стив е.
— Какво става? Стоиш там вече няколко часа!
— Сигурно…
— Разбра ли какво възнамерява да прави Джийни?
— Да… разбрах.
— Тогава върни се и ни кажи!
— Добре.
— Не си попаднал в някаква клопка, нали?
— Не.
— Предполагам, че досега си я чукал.
— Може да се каже.
— Вдигай си проклетите гащи и веднага идвай тук! Здравата сме я запазили! Сега като затвориш, кажи, че ти се е обадил един, който работи за адвоката на родителите ти, и ти е казал незабавно да се върнеш във Вашингтон. Това ще ти е извинението да се махнеш оттам по възможно най-бързия начин. Ясно ли е?
— Ясно. Идвам.
Берингтън затвори и Стив отпусна рамене от облекчение.
— Мисля, че го изработих.
— Какво ти каза? — попита го Джийни нетърпеливо.
— Интересни работи. Изглежда, те са изпратили Харви тук да разбере какви са намеренията ти. Безпокоят се какво ще правиш с информацията, с която разполагаш.
— Те? Кои те?
— Берингтън и някой си чичо Престън.
— Престън Барк, президент на „Дженетико“. А защо се обаждат?
— Нетърпеливи са. На Берингтън му е писнало да чака. Той и дружките му май искат да разберат какво смяташ да правиш, за да знаят какви действия да предприемат. Накара ме да се престоря, че трябва да отида до Вашингтон да се видя с адвоката, а всъщност да бъда у тях по най-бързия начин.
Джийни се разтревожи.
— Много лошо. Когато Харви не се върне, Берингтън ще разбере, че нещо е станало и по този начин ще ги предупредим. Не се знае какво ще направят. Може да преместят пресконференцията в друг хотел, да усилят охраната, да не ни пуснат или изобщо да отменят пресконференцията и да подпишат документите в кантората на адвоката.
Стив заби поглед в пода. Имаше идея, но не смееше да я предложи.
— Тогава Харви трябва да се прибере вкъщи — най-сетне каза той.
— Та той си лежи на пода и слуша! — възпротиви се Джийни. — Ще им разкаже всичко.
— Не и ако аз отида на негово място.
Джийни и Лайза впериха в него смаяни погледи.
Беше изтървал гласно мислите си, а трябваше да ги подготви преди това.
— Просто ще отида в дома на Берингтън и ще се престоря на Харви. Ще ги успокоя.
— Стив, това е много опасно. Не знаеш нищо за тях. Не знаеш даже къде е тоалетната.
— След като Харви е измамил теб, сигурно и аз мога да измамя Берингтън.
— Харви не ме измами, аз го усетих.
— Но те измами за известно време.
— Но ти трябва да останеш там дълго.
— Не много, обикновено Харви се връща във Филаделфия в неделя вечерта. Всички знаем това. Ще бъда тук преди полунощ.
— Но Берингтън му е баща. Невъзможно е.
Стив знаеше, че е права.
— Имаш ли по-добра идея?
Тя дълго мисли, после каза сломено:
— Не.
59.
Стив навлече сините рипсени панталони и светлосиния пуловер на Харви, качи се в датсуна му и подкара към Роланд Парк. Стъмваше се, когато пристигна пред дома на Берингтън. Паркира зад сребрист линкълн и постоя малко, за да набере кураж.
Трябваше да изиграе всичко точно. Ако го разкриеха, с Джийни бе свършено. Обаче нямаше никаква предварителна информация, за която да се хване. Трябваше да бъде нащрек за всеки намек, да усеща какво се иска от него, да не се стряска, ако нещо сбърка. Искаше му се да е актьор.
В какво настроение би бил Харви, запита се той. Баща му доста строго му бе заповядал да се върне. Може да се е забавлявал с Джийни и да са му развалили удоволствието. Мисля, че трябва да е в лошо настроение.
Той въздъхна. Не можеше да отлага повече решителния миг. Излезе от колата и застана пред входната врата.
На ключодържателя на Харви имаше няколко ключа. Наведе се леко и прочете марката на бравата — „Йейл“. После затърси сред ключовете същата марка, но в този момент на прага застана Берингтън.
— Какво стърчиш пред вратата? — раздразнено изръмжа той. — Влизай!
Стив влезе.
— Давай към кабинета — продължи Берингтън.